Дамата с розовото портмоне

Както обикновено се случва, когато отидеш на ново място, научаваш и по нещо ново. Бих казала, че полицейското управление е точно такова. Седях там един следобед, извръщах често глава към прозорците, наблюдавах завистливо минувачите и мислех какво да направя веднага, след като се изстрелям от сградата. Задачите се трупаха, времето летеше, а ленивата обстановка в приемната лежеше като градски смог и не щеше да се помръдне.

По едно време чух тракане на токчета по мраморните стъпала, зашарих любопитно с очи в тази посока и в същия момент през желязната врата влетя млада жена с права черна коса и бяла вталена рокличка, заради която ѝ се налагаше да плъзга краката си по земята. Ръцете ѝ бяха протегнати напред, като че щеше да полети всеки момент. Почти не се прехвърли от другата страна на бюрото в приемната, само слънчевите ѝ очила паднаха върху струпаните документи и секретарката се отдръпна изплашена да не би жената да е с ментално отклонение. На дамата ѝ липсваше присъщата на всички кокетки хладина и представа за време, къде с час, къде с два – разлика.

Госпожицата (както научих след това) едва проговори, когато подире ѝ се юрна дежурният полицай, хвана я свивката на лакътя и я задърпа на буксир. Брюнетката се откъсна от хлабавата хватка и започна да обяснява нещо – първо на секретарката, после – на дежурния. Дори на мен, макар че се мислех за невидима, задето си седях тихо встрани.

Суматохата нарасна десетократно, благодарение на отличната акустика в старата сграда, и извади силом униформените по близките кабинети. Един от началниците се показа гологлав с ръце на кръста, изгрухтя нещо, че го бяха обезпокоили, но после, като видя засуканата дамичка, ухили се насмешливо и се приближи бавно, както се прави с беснеещо куче, преди да го удариш по носа, че да млъкне.

Аз се посвих зад една папрат, в самия ъгъл, и притихнах.

– Откраднаха ми портмонето, ви казвам! – крещеше вече в пристъп на истерия жената. Извитите ѝ нокти замахнаха заплашително във въздуха, докато с възмущение описваше сцената и все така опитваше да се измъкне от лапите на досадния дежурен, който вече използваше и двете си длани и ги увиваше около раменете ѝ като досадно лепкаво растение. Като видя шефа си, той се поотдръпна, прокара виновно ръка по врата си и погледна встрани, задето не бе успял да се справи с една слаботелесна женица.

Видяла сребристите нашивки на синята риза, жената като че се въоръжи с още по-голяма сила, гласът ѝ гръмна проглушително и тя започна историята си от средата, продължавайки да се размахва леко приведена. Секретарката ѝ подаде очилата и тя си ги закачи в пазвата на роклята, като че нищо не ѝ убягваше, колкото и разпалена да беше. Едно не стана съвсем ясно – портмонето ли ѝ беше по-ценно или нещо в него, обидата ли говореше вместо нея или токчетата за пръв път ѝ се бяха сторили твърде високи, може би всичко заедно, но тя не можеше да се спре, въпреки че се задъхваше.

Началникът (така и не разбрах дали наистина беше той) постоянно ѝ правеше знаци да седне, учеше я как да диша, все едно при него случайно бе попаднала родилка, а той никак не искаше да бабува точно на тая зряла възраст. Оглеждаше се за някой стол наблизо, сочеше на полицая да донесе един от наредените край стената. Погледът ми за миг отскочи на секретарката, чието чене беше виснало до пода и с някаква насмешка запаметяваше, подобно на мен, всеки миг от този фарс и вероятно мислено тагваше приятелките, с които да го сподели.

– Искам да подам заявление! – отсече накрая брюнетката и млъкна. Това подейства като шамар на началника и той замига глуповато, несигурен какво бе чул.

– Искате да подадете жалба? – поправи я той.

– Аз не се жалвам! В нашето семейство никой за нищо не се е жалвал! Това е грях, така да знаете. Майка ми ме е учила никога да не се оплаквам. Това, което искам, е да хванете крадеца, ако не, поне да ми върнете портмонето!

– Да, госпожо – върна високомерната си усмивка полицаят, – трябва да подадете жалба при нас, така се прави. Хайде, седнете при колегата, той ще ви даде една бланка там да попълвате. Ще се успокоите, ще си спомните всичко, точно както е било, и ще го напишете. Това е.

– Как? Да пиша? Че аз цялата треперя! И думица не мога да напиша!

– Първо, седнете и се успокойте, после колегата…

– Да сядам? – гракна жената и зъбите ѝ щракнаха като клюн на врана. – Аз няма да седна, нито пък вие, докато крадецът не бъде заловен. Така да знаете!

– Госпожо… – рече умолително началникът и се запъна, вероятно унесен в някакви спомни за дългата си служба. Усмивката му още играеше, но устните му трепкаха надолу. Жената никак не се трогна нито от старостта на полицая, нито от статута му, а скръсти недоволно ръце и започна нервно да тропа с крак. Като видя, че няма да излезе на глава, началникът направи неопределен жест на дежурния да му донесе нещо за писане, а после сам седна на свободно място до секретарката. Избърса с опакото на ръката си обилната пот, която покриваше ниското му, матово чело, пое кочана с „жалби“ и нагласи химикала в готовност да запише показанията на нервната брюнетка.

Видяла че ѝ играят по свирката, жената се врътна важно към бюрото на секретарката, наклони глава и започна да разказва.

– Вървя си аз по Александровска, свивам аз по една друга улица, свивам пак, свивам отново, стигам до една голяма къща и точно на ъгъла – един велосипедист мина край мен засилен. Блъсна ме, взе ми портмонето и изчезна. Тръгнах след него, но, викам си, да не счупя ток, забавих крачка и го изгубих. Продължих в същата посока, тичах и се оглеждах, но от него нямаше и следа. От там, като тръгнах, право тук, без да спирам.

– Значи се е случило буквално преди минути? – обобщи началникът. – Можете ли да опишете мъжа?

– Ами… мъж – зачуди се брюнетката и завъртя главата си настрани, пърхайки с грамадните си мигли. – Беше с дрехи и обувки. Караше колело.

– А… можете ли поне колелото да опишете?

– Имаше… две гуми – тя повдигна вежди, като че не бе сигурна в броя на гумите и дежурният го напуши на смях. Това се оказа особено заразно, щото началникът и секретарката имитираха сходни физиономии на прикрит присмех, които не останаха незабелязани от жената. Тя шумно се закашля и затупа още по-нервно с крак.

– Сещате ли се нещо друго? Някаква подробност? Нещо, което да ни помогне да различим крадеца от останалите мъже или велосипедът му от останалите… велосипеди?

– Портмонето ми например? – заяде с дамичката и пак се прегърби. – То е адски отличителна подробност, не мислите ли?

– Да, вярно. Каква е стойността му? Как изглежда? Има ли отличителни белези? – усетих професионалното изкривяване зад тези изредени въпроси. Като че началникът дори не се замисляше, докато ги изричаше, а само рисуваше кръгчета, без да е записал и една дума още.

– Розов е… Ярко розов. Но не от онова розово, дето носят кифлите, а нормално розово, не крещящо, съвсем семпло. Имах една рокля в същия цвят, но остана при сестра ми. Щях да изляза с нея и щяхте веднага да видите цвета, но тя не ми върна роклята, нали…

– Надраскано ли е? Има ли следи от използване?

– Какви драскотини? Всички вкъщи ми е като ново. Всичко си пазя. Имам едни ботушки, от десет години не са мръднали. Майка ми ме е учила да си пазя нещата. Портмонето ми го подари гаджето на Сара, докато беше мое гадже. Значи – преди осем месеца. Вътре са ми снимките на баба Малина, баба Стоянка и дядо Чочо. На дядо Кунчо нямаше, защото той рано си отиде. Вътре ми е личната карта, карата, с която плащам, картата, с която ми плащат, още някаква бяла карта с червен кръст и черната ми карта за отстъпки.

Докато тя изброяваше останалото съдържание на портмонето, което представляваше странна комбинация от джунджурии и касови бележки, желязната врата се открехна едва-едва и от там се провря нечий нос.

– Простете… – рече глух глас, последван от глава на момче. – Отпред нямаше никой и затова… Намерих едно портмоне…

Аз веднага забелязах розовата вещ, което държеше с дясната си ръка, някак дистанцирано. Дежурният също го видя и повдигна невярващо вежди. Той опита да каже на началника си, докато жената още говореше. Тя беше чула идването на момчето, но от гордост, от какво ли отказваше да се обърне. Когато обаче вниманието на началника и секретарката ѝ беше отнето, тя се връцна към нахалника, сканира го, спуснала наполовина клепачите, и внезапно засече присъствието на любимото си портмоне. Момчето май също я позна, защото изправи гръб и отстъпи назад да бяга и с право, тъй като жената на мига му се хвърли отгоре. Първо му изтръгна портмонето от ръцете, а после го блъсна, хвана за яката, блъсна го пак и го завлачи към отсрещния коридор, където имаше решетъчно заграждение.

– Ти! – викаше тя в нов пристъп на истерия. – Ще крадеш, а? Сега ще те науча аз какво правят тука с такива като теб! Зад решетките ще те вкарам, ненормалнико!

Момчето се сви и затрепери, тя пак го блъсна и започна да го натиска в решетките, все едно щеше да мине през тях.

– Ама моля ви се! Аз само, такова, да върна портмонето.

По стълбите от горния етаж слязоха двама полицаи. Те говореха нещо, но като видяха какво се случва на партера, позабавиха крачка. Момчето, щом ги видя, отскубна се ловко от жената и се скри зад гърбовете им.

– Заловете го! – нареди тя властно и посочи през тях джебчията. – Открадна ми портмонето!

– Вие го метнахте по мен! – заопрадава се момчето, но носът не си показа. Толкова го беше дострашало.

– Портмонето се намери. Всичко е наред – началникът се приближи бавно, дирижирайки думите си с ръце, та да им придаде повече внушение. Малката тигрица обаче не щеше да се опитомява и крачеше напред-назад пред двамата полицаи, които бяха застанали като преграда между нея и жертвата ѝ. Очите ѝ святкаха жадно, беше готова гърлото да му прегризе. Портмонето си стискаше, без да забележи.

Явно обидата ѝ беше по-важна от съдържанието му.

Като видя, че тя вече не го слушаше, началникът промени изцяло тактиката. Той свали ръце, заобиколи подчинените си, хвана момчето под ръка и го помъкна. То се съпротивляваше само малко, но се подчини, какво да прави. Началникът бръкна дълбоко в джобчето си, извади дебела връзка с ключове, отвори вратата, която разделяше коридорите, онази, с решетките, бутна момчето от другата страна и заключи след него, заканвайки му се с пръст.

– Така ти се пада – рече уж сериозно началникът, а момчето зяпна и дъхът му замря.

– Пада му се, я! – почна да припява брюнетката отзад и се пресегна да удари по решетките с розовото си портмоне. – Видяхте ли сега? Аз не само че пострадах, но и го залових. Изпълних гражданския си дълг!

– Сега всичко е наред, нали? – рече началникът с присмехулно великодушие, което дамата очевидно не забеляза. Тя изгледа всички на партера, включително и мен, уж че очакваше някакви аплаузи за преживените злочестини и после, без да продума, сложи си очилата и с широки крачки напусна полицейското управление.

Щом чаткането заглъхна, началникът изпусна една дълга въздишка и отиде да отключи решетъчната врата.

– Тя ме удари… – започна момчето още отвътре и плахо излезе, като че го бяха били. Началникът го придърпа, потупа го съчувствено по рамото, каза му нещо на ухо и го пусна да си ходи.

Докато дежурният разправяше на две – на три случката на двамата полицаи, секретарката я напуши на смях и се закиска звучно, без да се притеснява, въпреки че гледаше право в мен. Аз се чудех дали да ѝ отвърна със същото. Само началникът свиваше устни навътре и гледаше към изхода, скръстил ръце зад гърба си. Щеше ми се да го питам за какво ли мисли…

Когато най-накрая и аз излязох от управлението, вече бях забравила всичките си задачи и се чудех могат ли да се заключат човешките страхове и илюзии така, както беше направил началникът с момчето.