Обет от дим и пръст

Вестта за надвисналата война ги настигна на връщане от църквата. Лука едва успя да изпроводи младата си невеста до дома, когато се качи на своя възчерен ат и отпътува за фронта, следван от вестоносеца и петнистата му кобила. Дълго след като прекрасният червен плащ на мъжа ѝ изчезна между цъфналите липи, Марга продължаваше да стои на входната врата. Очите ѝ с цвят на незабравки бяха плувнали в сълзи и през този бисерен калейдоскоп от неразлистили се радост и копнежи тя виждаше своя жених да се появява насред стана, да слиза, величествен в своя мундир с бродирана яка и гарнитури, да козирува на капитанa и да приема първите му заповеди.

Ах, щяха ли да видят венчалната му халка? Щяха ли да се смилят над нея, крехката, белолика съпруга, оставена в сватбения си ден да дели скръбта с хленчещата прислуга? Тя едва ги познаваше, а и те, мнителни и страшно невежи, оплакваха повече бъдещето си с нея, отколкото заминаването на своя млад и властен господар.

– Да сервираме ли вечерята, госпожо? – престраши се да запита една от слугините, отредена да ѝ бъде камериерка. Казваше се Силвия.

– Не съм гладна – механично отвърна Марга и избърса лицето си. Сълзите ѝ бяха изсъхнали, ала кожата ѝ бе ледена на допир. Букетът в ръцете ѝ едва се крепеше, прекършен на две в средата. Когато го подаде на Силвия, той се разпадна между мазолестите ѝ, груби пръсти.

Със зачервени очи Марга видя в белите цветове безкрайната снежна пустош, очакваща Лука, пресечена от черни, заледени реки и незнайни опасности. Долната ѝ устна, сочна и свежа като праскова, се разтрепери при мисълта за страданията и лишенията, за дългия път и изтощението. Нови сълзи напираха и други, по-черни и страшни картини замъглиха ума ѝ.

Чувствайки, че се задушава, Марга свали воала си с рязко движение и хукна по стълбите към втория етаж. Безмълвни, слугите се изнизаха от скривалищата си и се заслушаха в тежките ѝ стъпки. Младоженката намери в тъмното вратата на брачното си ложе, тръшна я след себе си, завъртя два пъти ключа и се отпусна сломена върху ледените завивки. Слабият, едва уловим аромат на лавандула легна върху лицето ѝ, ласкаейки страните ѝ, както бе тръпнал да я ласкае Лука в първата им нощ.

На следната утрин някой припряно зачука на вратата. Клепките на Марга бяха залепнали. Тялото ѝ бе вкочанено от мъка. Тя дори не бе свалила булчинската си рокля. Без да обръща внимание на гласа на камериерката, Марга отново се унесе и се върна в откритата каляска при своя мъж. Тогава бяха още сгодени. Той ѝ четеше несполучливите си поеми, в които се възхищаваше на панделките ѝ, и двамата се смееха на творческото му безсилие. Но за всеки стих той получаваше като награда една бърза, скришна целувка.

– Госпожо! Очакват ви! Госпожо?

Гласът на реалността – пронизителният алт на вехнеща мома отново събуди Марга. Очите я щипеха и тя се изхлузи от леглото, преплитайки крака. Отвори вратата само за да каже на Силвия да я остави намира, когато момичето, зачервено до корена на косите си, се заобяснява.

– Чакат ви, госпожо! Вашите съседи искат да ви изкажат почитта си.

Появата им бе нагла дори за разпуснатите южняци. Бракът ѝ с Лука обаче изискваше да приеме всеки гост, а след като войната бе избухнала, хората приемаха за насъщна нужда да обсъдят подробно детайлите в новинарските хроники, нюансите на убийството на принца и всеки бъдещ враг или съюзник.

Дните на Марга се изпълниха с досада. Въоръжена с хладен стоицизъм, тя посрещаше и изпращаше тълпи от бърборковци, които, щом изпиеха поднесения им чай, започваха да се възхищават на украсените с корона рамки, от които ги наблюдаваха предишните господари на имението, родителите на Лука. Майка му изглеждаше примирена и далечна, докато баща му беше негово точно копие.

Когато посещенията се разредиха, Марга се застояваше край прозореца, гледащ към главната алея. Тя си представяше как Лука се появява на жребеца си, как прекосява тържествено обсипаната с мраморен чакъл пътечка, как слиза и протяга ръце към нея. Само при мисълта за неговата топла прегръдка и за слънчевия мирис, събран в къдриците му, стомахът на Марга се свиваше нервно и тя усещаше смесица от приятен гъдел и неназован копнеж. Тя жадуваше за устните на своя жених, за защитата му, гласа му, плътта му. Срамуваше се от себе си и все пак ѝ се щеше да му пише.

Писмата ѝ, безкрайни и разбъркани, тя никога не прехвърли на хартия. Ала Марга продължаваше да ниже откровения в ума си, да търси съвет как да управлява имението, как да се справи със слугите (защото досега бе имала само гувернантка). Питаше го още за странното пано от маски с човешки лица, което висеше в дневната. Последната в края липсваше и така и не успяха да я открият.

Страхувайки се да не досади на Лука, Марга прати горещите си молби отвъд градината с шибоите, през оградата от ковано желязо. Там, където се извисяваха върхарите, така прекрасни в разцвета на живота си и в същото време сурови, безпристрастни към нейното страдание.

Планината високомерно се кипреше насреща ѝ, ала повеите на вятъра я караха за миг да оживява и Марга се смееше и продължаваше да ѝ говори. Следващите дни тя заговаряше всяка птичка, която кацнеше на розовите храсти долу, всяка мравчица, която се изкатереше по отвесната стена, всяко цветче синя тинтява, чиято чашка вятърът обърнеше в нейна посока.

Една вечер Марга лениво наблюдаваше пълната луна. Гората и полята плуваха в сребърна мъгла. Шибоят и алеята бяха като опръскани с индиго. Марга се чувстваше лека и мисълта ѝ отново пътуваше някъде назад, когато Лука дълго я наблюдаваше от някой ъгъл и дебнеше сгоден момент да я заговори.

– Можеш ли да ми го върнеш? – тихо прошепна Марга, но вече не мислеше за мъжа си, а за онова отминало време, когато хамбарите преливаха от жито, а улиците не бяха покрити с пропаганда. Луната величествено мълчеше, хвърляйки студената си благословия на смъртния свят. Марга се усмихна едва, когато нещо прошумоля под прозореца и тя наостри уши.

– Мога да го върна – рече далечен, плътен глас.

Марга напрегна зрението си и опита да огледа храстите долу. Нямаше никого.

– Мога да върна твоя любим – повтори гласът и Марга наклони глава по протежението на отвесната стена. Там, скрит в мастилен дим, се спотайваше свирепо жълто око, прорязано от черна цепка. Марга се взираше в него хипнотизирана, докато окото я следеше зорко и изпитателно.

– Истина ли е? – невярващо запита Марга. Тя отчаяно се мъчеше да види през илюзията, докато окото доволно се наслаждаваше на усилията ѝ.

– Истина е, Маргарет.

– Откъде знаеш името ми?

– Тук съм от отдавна. Е, съгласна ли си? Ще върна твоя Лука. Срещу малка награда. Съвсем незначителна.

– Какво искаш? Злато? Сребро? Ще ти дам каквото пожелаеш – Марга скокна от мястото си и затърси из тъмната стая чекмеджето със скъпоценности, ала то беше заключено. Светлината от камината не стигаше и тя се луташе трескаво между мебелите в търсене на ключа. Понечи да извика слугите, когато присъствието се отдели от стената, влезе през прозореца, хвърляйки преливащи във виолетово отблясъци, от които се оформи тялото на босоног мъж в ленени панталони и разкроена бяла риза.

Той седна небрежно на перваза, изпълвайки с натрапчивото си присъствие рамката на прозореца. Лунната светлина очертаваше непокорните му, черни коси и хвърляше сянка върху матовата му, гладка кожа. Мъжът се намести и Марга можеше да се закълне, че видя на гърдите му да сияят ред люспи. Котешките му очи я наблюдаваха с хищническо любопитство. Марга усети слабост в коленете си и копнеж, какъвто я завладяваше единствено при спомена за Лука. Искаше ѝ се да приближи този непознат, ала подозираше, че вместо гореща кожа ще почувства ледения, лепкав допир на змия.

– Ето какво е условието ми – продължи мъжът с първичен, суров тон. Стаята се изпълни с мирис на дървесна кора и мъх. – Щом Лука се върне, а той ще се върне, ти трябва да го целунеш.

– Само това? – усъмни се Марга. – Какво ще се случи, ако не го целуна?

– Ще станеш моя жена. Ще живееш на планината, от която ме призова. Ще бъдеш царица на привидения и самодиви. Такава е съдбата на змейовата невеста.

Изричайки последните думи, очите на мъжа пламнаха в златен огън и по кожата му пробяга вълна от назъбени лилави люспи. Марга се дръпна рязко, бутна писалището и мастилницата се разклати. Седем черни пръски се появиха върху оголената ѝ ръка. Тя опита да ги избърше в паниката си, ала те бяха като татуирани в кожата ѝ.

– Имаш седем дни – завърши сделката си змеят. – Ако той не те целуне дотогава, на осмия ще дойда за теб.

Тръпчиво и парещо, подозрението плъзна по тялото на Марга. Защо ѝ даваше цели седем дни? Нима Лука нямаше да я целуне, още щом я види?

– Той ще дойде точно в 12 на обяд – бяха последните думи, които чу, преди ирисите на змея да пламнат като два огнени обръча. Тя затвори очи само за миг, а в следващия от него бе останал само наситен с катран и пръст дим.

За да се увери, че не бе сънувала, Маргарет не легна да спи, а започна да премисля как да посрещне мъжа си. Беше мечтала за този момент още от заминаването му. Тя претърси щателно пощата от последните седмици, очаквайки да види забравено писъмце. Беше в разрез с добрия етикет да не предупредиш близките за връщането си. Трябваше да им се даде достатъчно време да подготвят изненадата си. Писмата обаче бяха все същите познати фейлетони от четири-пет страници за пътешествия из Европа на далечните ѝ роднини, подправени със скалъпени слухове за войната.

Като не намери известие от мъжа си, Марга изхвърча от дома по съмнало, даже без боне (Боже, какъв скандал!), пресрещна пощальона и не го остави, докато два пъти не прерови кожената му чанта. Щом се върна, слугите вече се бяха захванали за закуската, а Марга, с мокри от сутрешната роса поли, ги заразпитва не беше ли паднала метла, нямаше ли нещо странно в белтъка на яйцата и колко пъти бе пропял петелът.

Като не получи удовлетворителен отговор, Марга седна да премисля какво да направи още. Сервираха ѝ чай и препечен хляб, тъкмо като си спомни, че синът на викария беше заминал със същия полк. Час по-късно се върна увесила нос. Часовникът удари десет и Марга започна да се убеждава, че вече не бе просто в разрез с доброто възпитание, но и с логиката Лука да се върне в следващите два часа. Тя най-сетне закуси и се захвана за бродерията си, ала в 11 и 20 захвърли всичко и застана на входната врата в очакване.

Минеше ли някой по пътя, тя го поглъщаше със своя обсебващ, обстоен поглед и хората тревожно въртяха глави, търсейки източника на безпокойствието си. Две каруци, един дръглив кон и сурия кискащи се селянки по-късно, Марга продължаваше да мести поглед от единия до другия край на алеята, мъчейки се да види през дърветата червената пелерина на Лука, но не! Вече клонеше към един без четвърт, молбите на слугите започнаха да ѝ додяват и Марга, за всеобщо облекчение, затвори входната врата и въздъхна примирено.

Не беше направила и крачка обаче, когато на вратата се почука така силно и отчетливо, че господарката на дома подскочи и цяла се разтрепери. За момент ѝ се стори, че оттатък стои звярът от предната вечер, ала какво можеше да прави той тук посред бял ден? Марга се поколеба. Тропотът се повтори, Силвия се втурна и разтвори широко вратата.

– Лука? – смутено произнесе Марга и разпозна в изискания джентълмен пред себе си своя мъж. Той не носеше униформа, лицето му не бе хлътнало от глад и мизерия, в ирисите му не се спотайваше ужас и мъка. По-лошо – очите му сякаш дори не я забелязаха, щом той прекрачи прага и обяви тържествено завръщането си.

– Господарю! О, скъпи господарю! Добре дошъл! Ела, влез – говореха един през друг слугите и ту му се кланяха, ту му помагаха да си свали дрехите и да седне. Спокоен, без следа от прах или умора по лицето си, той им направи жест да млъкнат.

– Нека ви представя – заяви тържествено той – своята нова жена.

Усмивката на Марга изгасна. В очите ѝ се появи объркване, под което напираше порой от сълзи, когато нейният мил, романтичен и всеотдаен Лука се отмести и направи път на едно бледо, крехко създание с дълги, кестеняви коси и ярки зелени очи, подобни на две детелини. Не можеше да е на повече от петнадесет, рече си Маргарет.

– Лука… – Марга почувства, че се дави с името му, ала пристъпи смело напред. Той бе започнал да разказва как се бяха запознали, да описва симпатичната каменна църква, в която се бяха венчали, но тя не издържа и прекъсна разказа му. – Лука, аз съм твоята съпруга. Нима ме забрави толкова бързо?

Без да ѝ отговори, Лука се извърна към камериерката и запита коя бе госпожата, стояща пред него.

– Вие я доведохте тук, преди да заминете на война – беше обяснението и слаб лъч надежда блесна в очите на Марга. – Казахте, че е ваша жена и че ни я поверявате до завръщането си.

– Така ли съм казал? – рече Лука, поглеждайки недоверчиво Марга. – Не помня нищо подобно. Тази – той стисна ръката на зеленооката девица – е вашата господарка. А тази – той пренебрежително наклони глава към Марга, – да си хваща пътя.

– Не, Лука – хвърли се в краката му Марга. – Как можа да ме забравиш!

– И смееш да правиш сцени пред очите на жена ми?

– Скъпи мой, горката! – изчурулика неземно красивото същество и положи глава на рамото му.

– Е, добре – отвърна Лука омекнал. – Ако искаш да останеш – рече той на Марга, – ще си моя слугиня. Ако не,…

Щом Лука пристъпи към покоите си, входната врата се тръшна и часовникът удари дванадесет.

Марга беше съкрушена, ала сега не можеше дори в спалнята да се скрие. Наложи се да остави вещите си и да иде в слугинската стая да дели един креват с камериерката. Марга лежа там цял ден и спа така тежко, че късно чу как съседите им идват един след друг да разпитат Лука за положението на фронта и ненадейното му завръщане. Той обаче ги отпрати с извинението, че иска да отдели повече време на жена си. Не Маргарет, а зеленоокото привидение. Момичето почти не продумваше и винаги носеше тънки като ципа одежди, които сякаш се бяха сраснали с тялото му.

Двамата с Лука прекарваха всяка свободна минута заедно. За Марга бе невъзможно да поговори насаме с него и се измъчваше, гледайки иззад ъгъла как той целуваше тънките, малки пръстчета на новата си жена, как я засипваше с комплименти или, положил глава в скута ѝ, ѝ разказваше истории от детството си.

Така се изтърколиха два мъчителни дни. Две от петната на китката ѝ се превърнаха в синьозелени люспи. Тя опита да ги изтръгне – да ги полее с гореща вода и да ги отскубне, както бе правила с кокошите пера, ала след час те отново се появяваха на местата си, чертаейки бавно, но сигурно, брачния ѝ обет.

На следващата вечер Марга не можа да заспи. Минаваше полунощ, когато тя стана и се промъкна на пръсти до стаята на новобрачните. Момичето спеше настрана, а Лука – по гръб – спокоен и прекрасен. Марга понечи да докосне рамото му и да му прошепне нещо, но се запъна и откри, че не знаеше какво да му каже. Ужасена, тя понечи да се дръпне, ала в същия момент очите му се отвориха, фокусираха я и желязната му хватка се сключи около китката ѝ.

– Пак ли ти? – изсъска през зъби той, отметна завивките и дръпна грубо Марга, извличайки я от спалнята. Тя се препъваше в полите си, удряше се в малките масички с вази и бюстове, ала Лука нехаеше за воплите ѝ. Той спря при библиотеката, бутна я към гаснещата камина и заключи след себе си.

– До кога ще изпитваш търпението ми? – занарежда той, докато трескаво се бореше с възлите на дългата си риза. Марга наблюдаваше с ужас как той се събличаше пред нея, не съзнаваше какво се случваше и затърси изход. Посегна към дръжката на близкия прозорец, когато Лука се нахвърли отгоре ѝ, повали я на тесния диван и я притисна с цяло тяло. Тя търсеше панически глътка въздух между плътните възглавници, докато опитните му, лепкави ръце набираха полите ѝ. Марга се съпротивляваше, а за наказание той я щипеше безжалостно, до кръв.

– Сега ще ти дам онова, което искаш. Онова, заради което ме преследваш – прошепна той с влажен, похотлив глас, след което плъзна езика си в ухото ѝ.

Марга извика отчаяно. Вдигна коляното си, намери стабилна упора и тласна Лука. Той загуби равновесие и се строполи на килима. Изненадата изпревари гнева му. Когато се надигна, от Марга вече нямаше и следа. Отчаяна, сломена, с насинени бедра и разбито сърце тя бягаше в тъмнината, без да посмее да се извърне. Този мъж не можеше да е нейният Лука. И ако действително бе той, Бога ми, тя бе длъжна да го остави.

Без ориентир, Марга се заскита из гората. Дните и нощите се нижеха безкрайни. Едва слагаше по нещо в устата си, а после продължаваше срамното си бягство. Очите ѝ бяха така подпухнали, че едва виждаше пред себе си. Обидата ѝ нарастваше и тя се задушаваше. Понякога спираше, падаше на колене и се молеше на земята да я прибере при себе си. Колко далеч бе стигнала, не знаеше, но сутринта на осмия ден змеят не измени на обещанието си и дойде за нея.

Нямаше и следа от съпротива нито когато той я вдигна на ръце и отведе в пещерата си, нито когато я направи своя законна съпруга. През деня змеят спеше и Марга наблюдаваше гората от високата, непристъпна скала. Изгрееше ли луната, женихът ѝ се пробуждаше и слизаше да обиколи малкото си царство. Най-шумно ставаше около извора на самодивите – вечни, млади, изкусителни – те винаги бяха на негово разположение. Марга ги слушаше и хапеше устни, а когато мъжът ѝ се върнеше призори сред облака си от мастилен дим, тя се изтръгваше от прегръдката му и кълнеше студените му, лепкави ръце, с които бе докосвал други.

– Успокой се, любима – със сдържан гняв ѝ говореше той. – Дори косъм няма да падне от главата ти. Все пак си майка на моята рожба.

Зашеметена, Марга плачеше и се свиваше, криейки растящия си корем от него. Бъдещото им дете бе единственото, което той гледаше с някаква следа от привързаност. Нея той просто търпеше, защото в очите му Маргарет не бе нищо повече от съд; от продължение на неговия загиващ род.

Въпреки силната си мъка, Марга забеляза и нещо друго. С напредването на бременността ѝ, люспите по кожата му блестяха все по-приглушено, черните му коси изсветляха и започнаха да побеляват. Змеят старееше буквално с часове, като че животът внезапно го напускаше. Ала този факт никак не го гнетеше. Само похожденията му станаха по-редки и вместо това дълго се взираше в простора смълчан и замислен.

Малко преди Марга да роди, цялата му сила се прехвърли в детето, спящо под сърцето ѝ. Когато след три дни той не излезе от гнездото си, гривната около ръката ѝ изчезна и тя разбра, че той бе умрял. Вече нищо не я задържаше в планината! Вече бе свободна!

Радостна, че се е отървала от мъчителя си, Марга тръгна да слиза от пещерата, ала на половината път започна да ражда. Едва успя да стъпи на тревата, когато бебето ѝ се появи и, щом го взе в ръцете си, тя разбра, че не можеше да го остави на самодивите, както ѝ се искаше. То беше и нейно. Трябваше да потърси подслон за двамата.

Оживена глъчка привлече вниманието ѝ. Чупене на съчки и викове се разнесоха из гората. Някой я зовеше. Бяха десетки хора, мъже и жени. Марга тръгна след гласовете и се спря на метри от тях, когато за своя изненада позна между тях своя Лука. Тя така се стъписа, че заекна от страх и понечи да избяга, ала Лука я видя и се втурна подире ѝ.

– Скъпата ми! – извика той и две големи, силни ръце обвиха нежно Марга. Зашеметена, тя не отвърна и Лука я притисна по-силно. Очите му преливаха от щастие, ръцете му галеха страните ѝ, челата им почти се докосваха. – Помислих си най-лошото… Но си жива!

– Лука?

– Обявиха временно примирие – заобяснява оживено той. – Върнах се вчера. Слугите ми казаха, че си избягала и веднага тръгнах да те търся.

– Върнал си се вчера? – ужас затрепка в очите на Марга и едри сълзи покриха бледото ѝ лице. – Той ме е излъгал! Престорил се е на теб, за да…

Марга се задави в думите си, ала детето в ръцете ѝ разкри на Лука какво се бе случило в негово отсъствие. Марга се свлече на колене съкрушена. Тя вече бе пропаднала жена и Лука бе безвъзвратно изгубен за нея.

– Любима, – целуна челото ѝ той. – Всичко е наред. Гората е омагьосана. Така и не можах да ти кажа. Прости ми.

– О, Лука! – изхлипа тя и се хвърли в обятията му. Бебето изплака жално в ръцете ѝ. – Какво да правя?

– Остави го. Има кой да се погрижи за него. Ще е най-добре сред своите.

Марга си спомни за самодивите и кимна. Бебето като че разбра намеренията ѝ, защото започна пронизително да плаче. Марга се подвоуми дали да не го задържи, ала Лука избра една скала наблизо и ѝ помогна да го остави.

– Силвия! Ела! – извика Лука на камериерката и момичето заподскача през високата трева. Щом тя пое Марга и я поведе към имението, Лука ги последва, ала малко след като изчезнаха между дърветата, той спря и се върна обратно. Новороденото опитваше да изрита завивката си, да избяга, когато черните му, непрогледнали очи се спряха върху два изпепеляващо жълти обръча.

– Най-сетне падна в капана ми, гадино – с променен, провлачен глас го заговори Лука и докосна брадичката си, сваляйки маската, която носеше. Муцуната му бе деформирана, прорязана от дълбоки бразди. – И сега, когато си далеч от своята майка и съпруга – продължи той, посягайки към голям, остър камък – в Леса ще остане само един господар.

IT’S RED

Бележка на автора към онези, които се счетоха за справедливи съдници на този разказ

„Обет от дим и пръст“ е моят отклик по отношения на нарастващата популярност на антигероите. Злото може да бъде победено с друго, по-коварно зло, но по своята същност то си остава зло. Злодеите в този разказ са като монета с две лица. Няма значение кой ще надделее.

Преди време бях участвала в дискусия по повод злодеи с комплекс на герои и стана дума за Декстър от едноименния сериал. Психопат, който задоволява нуждата си за кръв, като убива убийци. Съд, съдия и палач в една опаковка. За разочарование на феновете стигнахме до извода, че Декстър си е убиец, а каузата му – оправдание.

Няма лошо главният герой да е злодей. Стига читателят да разбира мотивите му и авторът да не подслажда или оправдава действията му.

Колкото до вас, мои безмълвни съдници, знам защо го направихте. Зная защо се отнесохте така с разказа. Не, не блъфирам. Двама от вас го взеха много лично, много семейно, така да кажа. Разбирам. Не ви мисля зло. Това е просто разказ. Моля ви единствено да не постъпвате така с друг писател. Вие страдате повече и страданието ви е безсмислено.