ШИФТ

1.

Слънцето започна да преваля и острите му като бръснач лъчи се дръпнаха от нагорещения асфалт. Той тлееше още дълго, изпарявайки във въздуха натрупалото се машинно масло и разтопена гума. От свистящия трафик се отдели тромавото, подскачащо тяло на пътнически автобус. Спирачките му привлякоха вниманието на Христина и тя спря да подрежда, заслушана в забързаното трополене на обувки, търкането на дрехи и изморени тела, подобно на стадо животни, пуснати на паша.

Гняв нахлу като отрова във вените ѝ и заглуши думите на разказвача. Всеки новопристигнал, всеки следващ клиент ѝ напомняха къде се намираше и в същото време я отвличаше от единственото, което осмисляше съществуването ѝ. Христина обожаваше да чете. Беше придирчива, но четенето продължаваше да я влече. Не съществуваше книга, способна да я разочарова – ако нещо не ѝ се понравеше, винаги можеше да се пресегне към следващата.

При четенето съществуваше само един малък, несъществен проблем – то не беше истинска работа. Е, може би за някои други, надарени с ораторска и писателска дарба, но не и Христина, която жадно поглъщаше страниците, опитвайки се през драмата на битието да разгадае механизмите, които лежаха дълбоко в обществото. „Който владее тайното знание, казваше си тя, ще владее човечеството.“

Разбира се, Христина нямаше предвид да седи върху железен трон в огромна каменна зала, наметната единствено с тигрова кожа и да носи смазваща черепа ѝ корона. Тя искаше да владее човечеството, просто за да вдигне ръка, то да се дръпне настрана, подобно на Червено море пред Мойсей, и тя да седне на някое удобно място и да продължи да чете. Накратко – Христина четеше, за да чете повече. Гладът ѝ за думи бе противно неустоим. Колкото по-стриктни бяха шефовете ѝ с нея, колкото по-строго я наказваха, щом я хванеха да чете, толкова повече Христина откриваше сладостта и блаженството на другия свят; на чуждия, нетленния, недостижимия мир, в който тя бе странник в тълпата, но и демиург. Също като самият автор.

Христина не можеше, а и рядко опитваше да убеди тесногръдите си шефове какво значеха книгите за нея и защо не можеше да свали ръцете си от тях. Вместо това, тя напълно престана да ги споменава, като че „болестта“ ѝ беше преминала. Христина обаче беше „преминала“ на друг формат – аудио книги. За целта тя се сдоби с шпионски комплект, подобно на стотици преписвачи, нейни колеги от университета, и започна да слуша с часове произведенията, които обожаваше.

В началото беше трудно – не чуваше какво ѝ говореха околните и правеше минимално усилие да разбере, като присвиваше очи и се вторачваше в устата им, докато нарастващият гняв на началниците ѝ изкривеше лицата им до неузнаваемост. И дори тогава тя се задържаше на работа сравнително по-дълго, отколкото когато я сгащваха в съблекалнята с Пруст на коленете.

– Какви ги вършиш по дяволите! – викаше шефът ѝ.

– Опитвам се да намеря смисъла на света! – отвръщаше тя. – Но Пруст върши точно обратното! Чудя се на себе си – той ли ми губи времето или аз губя своето? Това някаква непонятна метафора ли е или сарказъм? Макар че след „Содом и Гомор“ не вярвам тоя мустакат меланхолик да е владеел тънкия хумор на интелектуалците.

– Какви ги дрънкаш?

– Какъв беше въпросът?

И така – всеки път сценарият се развиваше по що-годе един и същи начин. Шефовете се сменяха, позициите ѝ – също, но нито една от тях не се доближаваше и на милиметър от специалността ѝ – българска филология. Естествено, когато записа курса, Христина нямаше ни най-малкото желание да става учител, камо ли да дели с някого знанията си (освен когато я споходеше острата нужда да излее отровната си критика върху нищо неподозиращите си колеги). Българската филология просто беше извинението да чете от сутрин до вечер – най-блажените четири години от живота ѝ, които се превърнаха в пух и прах дни след края на държавния изпит, когато действителността почти не я постави на колене от глад и сметки за плащане – накратко, майка ѝ ѝ отряза финансите след завършването, въобразявайки си, че Христина ще влезе в правия път.

Разбирайки, че не може да чете, докато коремът ѝ се превива от конвулсии, Христина реши да угоди на майка си и започна да ходи на интервюта, ала никъде не я приеха, заради което започна първата работа от списъка за обяви с нагласата, че нещо, което не изискваше литературен анализ, тропи и фигури, не представлява трудност и че (още по-добре) ще може да чете в свободните си минути.

Каква голяма грешка! Но нищо… Христина най-сетне бе намерила златната среда и сега работеше в една отдалечена от столицата бензиностанция като третокласен персонал. Новият ѝ шеф бе застаряваща стара сврака, вардеща касата и цигарите като Димитрова – златната маска на Терес. С усета си на закалена магазинерка, Татяна усещаше, че нещо с новото момиче не беше наред. Ала защото не ѝ достигаха познания отвъд отчета за деня, тя си нямаше понятие от прогресиращите технологии, които бяха обезценели и обърнали културата в мегабайти, пиксели и херци.

– Мръднала е – повтаряше си Татяна като мантра, оправяйки едрите си, черни къдрици, докато наблюдаваше как минимаркетът се препълваше с хора. Единият поток се отклони към тоалетните, докато другият се подреди пред студената витрина, където Мима, флегамтична пенсионерка с оранжева перука, щедро пълнеше хлебчета, мислейки си, че Татяна не я вижда.

Христина съзнаваше, че е обект на постоянно наблюдение и опитваше да се съсредоточи върху реденето на бисквити. Ако някой пасаж ѝ харесаше или гласът на четящия аудио книгата ѝ се стореше особено еротичен, тя започваше вяло да проверява датите за годност, за да спечели малко време.

Всички инстинкти в Татяна крещяха да се отърве от безполезния бацил. Дори приятелките ѝ, с които споделяше всичко и които единодушно се бяха съгласили, че на умственоизостаналите мястото е вкъщи, далеч от съвестта им, Татяна бе открила, че Христина притежаваше една завидна дарба – тя забелязваше всичко.

Отнесена, замислена, заслушана сякаш в гласа на бесовете, Христина умееше да чувства и да си представя онова, което се движеше около нея. Ето защо нахлуването на толкова народ я напрегна така. Тя не можеше вече да чуе как испански мореплавател от 15-ти век бил спасен от морска котка, но я убил и изял, преди да осъзнае това. Нещо много по-силно от жаждата за думи се надигаше у Христина – нуждата ѝ да запълва празнини.

На Христина не ѝ бе хрумвало да решава кръстословици и да реди пъзели. Празнините, които виждаше около себе си, бяха същите тези механизми, които тя така отчаяно опитваше да осъзнае. Движенията на хората, маниерът на речта им – всичко това тя филтрираше през знанията си и следеше зорко как житейските сценарии се разгръщаха и как колелото на времето се завърташе така, както и преди хиляда и преди десет хиляди години. От това непрестанно повторение, действителността ѝ се виждаше болезнено безинтересна.

– Ще го забравят – предупредителният тон откъсна Татяна от сметките ѝ и тя намусено повдигна глава от касовия апарат. Христина не я гледаше, ала думите ѝ очевидно се отнасяха за нея. Докато Татяна осмисли ситуацията, автобусът наново забоботи весело, свърна по алеята и се включи към общия поток коли.

– Забравиха го – въздъхна Христина след малко, сливайки пролога с епилога си.

Татяна се намръщи, сложи ръце на кръста си, готова да вдигне лют скандал, когато вратите на тоалетната се отвориха с трясък и от там изхвърча един забравен пътник. Беше мъж в евтин, графитеночерен костюм. Той изтича до колонките, хвана се за главата, започна да се върти на пети и по реакцията му Татяна предположи, че всичките му вещи бяха заминали за София, както и шанса да ѝ плати. Татяна можеше и да не се движи по съвременните тенденции, но съвсем в духа на новото време не си мръдваше пръста без рушвет, бакшиш или поне чашка кафе от автомата.

Вместо това Татяна бе залята от поток противно хленчене, което преминаваше в укори и накрая завърши с една дълга тирада за бюрокрацията. Това беше последната капка, щото Татяна ненавиждаше, когато сравняваха бизнеса ѝ със скованата администрация и намусените фасони на зле платените държавни служители.

– Аз мога да го откарам – рече същият онзи глас и изцъкленият поглед на Татяна се премести от запотеният пътник върху „мръдналата“ Христина Ковачева. Тя стоеше насред алеята величествено, направо дразнещо спокойна, и сваляше бавно работните си ръкавици. – Смяната ми свърши, но до маршрутката има още много. Ако ми дадеш транспортната кола, ще сме в София за нула време.

– Наистина ли? – опули се пътникът с нова надежда и в този момента Татяна осъзна, че ако откажеше, щеше да последва нова тирада и в центъра щеше да е тя. Такъв удар по достойнството бе последното, което мениджърът на бензиностанцията желаеше, тъй че тя злобно подхвърли ключовете на Христина и не пожела да каже абсолютно нищо.

Христина махна на Мима, докато минаваше, а после доволно се запъти към съблекалнята да си вземе чантата. Мима беше една от малкото, посветени в тайната ѝ, и, по ирония, единственият човек на земята, който я подкрепяше и вярваше в нея, макар да не четеше книги и да ѝ липсваше нюх за маниакални състояния. Мима просто вярваше в младото поколение, подобно на много свои връстнички, и желаеше с цялото си сърце утрешния ден да бъде по-добър от днешния.

„Чудно! Чудничко!,“ повтаряше си Христина и весело си тананикаше – беше си спечелила час и половина време за четене. Мислеше си за това по целия път, без да чуе нито жалбите на забравения пътник, нито сдъвканата благодарност, която изплю, преди да хлопне вратата.

Щом се събуди от унеса си, Христина осъзна, че беше паркирала на страшно неудобно място, малко преди Централна гара. Беше час пик и броните на колите почти се допираха една в друга, опитвайки се да хваната по-скоро зелената светлина.

– Ах! – изпухтя Христина и се облегна рязко назад. Сложи си отново секретната слушалка, ала главата вече я болеше и трябваше да я свали почти веднага. – Дали магнитите са вредни с нещо? – измърмори тя унило, гледайки към прокъсаната си чанта, която се издуваше от двата дебели тома, които бе натикала сутринта. – Ако започна сега, няма да мога да спра – рече си тя и погали олющената кожа там, където беше ръбчето на единия том. Не че нещо я спираше да почете в колата, ала вече я бяха глобявали няколко пъти, а за тези пари, кореше се тя, можеше да си купи първото издание на „Балада за Георг Хених“.

Христина се наведе над волана, търсейки някакъв изход. „От трън, та на глог!“ – изропта тя и бързо се прехвърли на пасажерското място, а после слезе на тротоара, откъдето по-добре можеше да види докъде стигаше колоната. Прогнозите не бяха добри. Потокът се движеше бавно като първия ѝ прочит на „Под игото“.

Посърнала, Христина закрачи нагоре-надолу по тротоара, както внезапно се спря пред огромна, подобна на мастодонт сграда. Христина зяпна от изненада. В продължение на години на това място висяха огромни транспаранти с реклами и всички бяха смятали, че се строи някакво казино, ала ето – сградата беше завършена и далеч не приличаше на хазартен рай. Прозорците бяха високи, достолепни и недостижими. Бялата фасада беше бяла като захарен фондан – нежна, кремава, изискана. От оградата до входа имаше поне 150-200 метра, заети от две игрища за баскетбол и малка градинка с паметника на патрона. Христина примижа, за да види името под бюста, ала не можа от това разстояние. После погледна към парадния вход – стълбището беше от мрамор, със стоманен парапет и издължена козирка. Вратите бяха тесни, остъклени – не се виждаше нищо отвъд тях, но на стената ясно се открояваше емблемата и наименованието.

– Ново училище? – промълви Христина и погледна преминаващите хора, колкото да се увери, че те виждаха същото като нея. Тогава забеляза, че недалеч от оградата беше бетонирано информационно табло с алуминиева рамка и защитна вратичка. Христина се зачете в наредените там постери, когато попадна на обявление за свободни учителски позиции. – Търсят кандидат по БЕЛ? За постоянно?

И като по магия, лошият ѝ ден мигновено се преобрази. Ако кажеше на майка си и вземеше участие в интервюто, със сигурност щеше да получи солидно възнаграждение. Така щеше да попълни библиотеката си с дузина антикварни книги. За Анка Ковачева явяването на интервю за държавна работа изискваше облекло, достойно за канцлера на Оксфордския университет – позлатена традиционна мантия, каквато Христина все обещаваше да купи, но винаги нещо се объркваше в последния момент. Без да се стреми към провал, Христина така или иначе не можеше да мине нито едно интервю, заради което Анка тъй побесняваше, че повече не се сещаше за парите си.

Подобно на умел, но страстен скулптор, майката на Христина мачкаше и натискаше глината в ръцете се, опитвайки се да я извае според своите разбирания и представи за живота, така че после да я изложи на показ пред очите на приятелките си и скромно да приема възторжените им комплименти. Анка отлично разгадаваше всеки характер и знаеше как да надделее с кротост и постоянство във всеки разговор, ала така и не можеше да проумее как бе носила девет месеца под сърцето си безподобно магаре като Христина, най-малкото пък защо не можеше да промени нрава ѝ и на една йота към съвършенството.

Анка не можеше даже да предположи, че това парче глина, в което още виждаше малко дете, отдавна бе приело своя облик, твърд като камък.

Когато не вдигаше кръвно покрай проваления живот на дъщеря си, Анка Ковачева прекарваше времето си в целодневни разговори на кафе и бонбони с непрестанното шествие от стари приятелки, което Христина намираше в дома ѝ. Въпреки своята ангажираност, майка ѝ смогваше да поддържа скромното си домакинство, както и изтънчения си тоалет. Анка никога нямаше да си признае, ала позата ѝ, речта ѝ, вирнатата брадичка ясно показваха, че тя се изживяваше за английска аристократка от времето на Джейн Остин (но без тънкия хумор, който и без друго не бе способна да улови, тъй като смяташе, че смехът е селяци, а кикотът – за глупачки).

Преди да измисли някакво подходящо въведение и да я предразположи, Христина вече беше пред апартамента ѝ.

– Какво искаш? – рече Анка, когато отвори входната врата и видя Христина отпред задъхана и усмихната.

– Отвори се място за учител.

– Днес ли? Чакай тук, сега ще проверя – Анка понечи да затръшне вратата, но Христина ѝ попречи.

– Помниш ли новините? Казаха, че ще съединяват две гимназии в една. Новата сграда до гарата. Търсят учители, за да си запълнят графата. Имат една бройка по БЕЛ.

– Нима? – сухото и изпито лице на Анка внезапно се издължи и веждите ѝ се издигнаха над рамките на очилата ѝ. – Кога е интервюто? Пусна ли си документите вече? Да идем при шивачката да ти преправи костюма.

– Пак ли? Защо трябва да го преправя преди всяко интервю?

– А ти защо трябва да дебелееш всеки път, когато останеш без работа?

– Аз имам работа!

– Дори не започвай този разговор!

Анка тръшна вратата и Христина стисна устни. Осветлението в коридора изгасна и тя безпомощно отпусна ръце. Гневът ѝ потуши и малкото ѝ щастие. Тя пак въздъхна и понечи да си тръгне, когато вратата се отвори и майка ѝ се появи като фурия, носейки на бегом чантата и палтото си.

– По-бързо! Жената затваря след десет минути.

Точно както се опасяваше, Анка беше подготвила вълнения костюм, който в нейните представи някак почти се припокриваше с канцлерската мантия. Беше края на юни, а Христина не се чувстваше комфортно от непрестанното бучкащо усещане навсякъде по бедрата и ръцете си.

– Усещам го дори през блузата си! Що за вълна е това?

– От органична овца или както там ги наричат по новата наредба. Не можеш да оцениш качествената тъкан – скастри я набързо Анка и продължи да се наслаждава как шивачката проверяваше всеки ръб за правилната дължина.

– Ще ме разсейва през цялото време. А и нали трябваше да изглеждам незабележима в този… сив… нюанс? Костюмът е направо стряскащ. Изглеждам като дъждовен облак.

– Защото вълната е оцветена с естествени бои. Само истински ценители могат да видят разликата.

– Мисля, че истинските ценители на българска вълна отдавна не са на този свят.

Анка присви злостно очи и Христина видя в огледалото как пръстите ѝ сграбчиха краищата на палтото ѝ. Между двете имаше разлика от 40 години и това трудно можеше да се скрие. Шивачката също почувства напрегнатото мълчание и едновременно заинтригувана, и опулена започна да чопли изсъхнала вейка по сакото на костюма.

– Това трябва да е – рече ниско Анка след малко.

– Какво? – боязливо попита Христина.

– Причината да не можеш да минеш нито едно интервю.

– Казах ти, че нещо с този костюм не е наред.

– Не, проблемът въобще не е в дрехата, а в теб. Говориш много бързо.

– Аз така си говоря.

– Трябва да изчакваш поне три секунди, преди да отговориш на някой въпрос. Никой не харесва умниците, особено учителите. Съгласявай се с всичко, усмихвай се непринудено и говори така, сякаш вече работата е твоя. Използвай бъдещо време и „ние“. Гледай на интервюиращите като на свои колеги. Вътрешната настройка е важна.

– Това от твоите приятелки-учителки ли го научи?

– Престани да шаваш, дете! – извика Анка и стресна с това шивачката.

– Бучи ме! – извика на свой ред Христина и се извърна. Една сълза се плъзна по бузата ѝ. – Ще стоя на крак четири часа в този костюм, ще воня на коч и ще се изложа тотално. Нека да вземем друг, а?

– Не! Красотата е страдание! Животът е страдание! А най-голямото страдание за мен си ти! – Анка стана, взе си палтото и излезе с думите: – Чакам те отвън.

Христина имаше още много какво да ѝ каже и Анка, познавайки добре дъщеря си, предвиди този ход и побърза да се изниже. Христина остана сама с шивачката. Двете гледаха костюма с еднакво отвращение.

– Ще го пуснете ли в белина за тази вечер?

– Пусках го три пъти – полугласно отвърна шивачката.

– Сериозно? – Христина не можа да повярва на ушите си. – Ако някой ме залее с киселина в гнева си, поне любимият костюм на майка ми ще оцелее. Каква утеха!

След малко тя излезе с костюма, провесен през лакътя ѝ. Майка ѝ го дръпна от ръцете и внимателно го прегъна на две. Когато стигнаха входната врата, Анка внезапно спря и ѝ препречи пътя.

– Няма ли да ми позволиш да спя вкъщи? – Христина хвърли завистлив поглед на грозния костюм. Майка ѝ поклати глава.

– Поканила съм една моя съученичка. Казах ѝ, че си на обучение във Франция, затова ела по-късно.

– А! Г-ца Христина Ковачева завърши магистратурата си в Англия и сега е във Франция за обмяна на опит… Има ли нещо, което трябва да знам? Питам в случай, че трябва да сверим версиите си.

Анка се беше провалила в оформянето на характера ѝ, но това никак не ѝ пречеше да си фантазира своята идеална скулптура, да говори за нея и да попива на малки дози от така желаната възхита на приятелките си. Христина подозираше за другото ѝ аз и опитваше да му подражава; опитваше да изпълни мечтата на майка си и дори след години опити да се помирят, двете продължаваха да се самозалъгват и да живеят в бъдеще, което никога нямаше да настъпи.

– Докато не ми се мяркаш пред очите, всичко ще е наред – отсече Анка, игнорирайки подсмърчането на Христина. – Искаш ли джобни?

– Не – Христина преглътна обидата и опита да спре напиращите в очите си сълзи. – Аз… имам да дослушам една книга. Разказва се за човешката фантазия и силата на въображението. Много е интересна.

– С какво тя ще ти помогне да бъдеш по-добър учител? – заяде се Анка, подпирайки вратата с крак.

– Предполагам, ще мога да обясня на децата как работи въображението на писателите и как създават такива велики шедьоври.

– Звучи като загуба на време. Фокусирай се върху важните неща – граматика, тестове и дисциплина.

– Ако правя това, което и всички останали, с какво ще се отличавам от тях? Искам децата да ме харесат и да се разбираме.

– Аз искам да имаш прилична работа. Само това е важно.

В представите на Анка прилична работа беше само учителската професия, заради което се преструваше, че Христина не работи на бензиностанция и че вместо това усъвършенства педагогическите си умения някъде в чужбина.

– Разбира се – съгласи се Христина, колкото да каже нещо, след което входната врата на дома ѝ отново се хлопна и тя остана сама в тъмния коридор.

2.

За интервюто чакаха повече от петдесет души. Петдесет души се бореха за едно място! Мнозина от тях разговаряха, впускайки се от една тема в друга, докато незабелязано разглеждаха конкуренцията и пресмятаха шансовете си. Погледите на учителите се спираха за кратко върху Христина, а после бързо я подминаваха заради необичайната ѝ физиономия. Външно тя изглеждаше сънлива и смутена, докато вътрешно призоваваше цялата си воля, за да храносмели обилната закуска, която Анка я накара да погълне рано сутринта.

Сърцето ѝ бясно тупаше. Не стига това, ами и безсънието на Христина го мъчеше и от време на време прескачаше, неспособно да спази собствения си ритъм. След като беше изпратила приятелката си, Анка беше започнала основно почистване. Христина беше толкова изморена, че първите два часа не чу нищо, после започна да се върти и да мисли за интервюто: Защо кандидатстването ставаше през интернет? Защо получаваше потвърждение на момента? Нямаше ли кой да отсее кандидатите? Нима им беше все едно? И защо обявата е била валидна само три дни?

– Цяло чудо е, че изобщо я видях – промърмори Христина полусънна, когато Анка включи прахосмукачката. Беше три сутринта и това премина всякакви граници. Христина скокна и, колкото и да я беше страх от майка ѝ, застана в коридора трепереща от желание за сън. – Какво правиш?

– Защо не спиш? – провикна се Анка от отсрещната страна и заблъска някакви мебели, за да ги махне от пътя си.

– Ще събудиш съседите! – просъска Христина, но не получи отговор, а Анка продължи да блъска до четири, след което се зае да прави закуска – баница със сирене и кашкавал; кекс, покрит с шоколад и банани; овесени ядки с мляко и ягоди и палачинки с манов мед и орехи за десерт. Христина веднага отказа да яде което и да е от тези неща, но майка ѝ намери начин да я изнуди и сега Христина креташе едва-едва по коридора, а пред очите ѝ се мъдреше нелеп некролог за безславната ѝ смърт.

„Сутринта с кекса прея, а вечерта я прибра твърдата, студената земя.“

За да се разсее, тя опита да се съсредоточи върху останалите кандидати. Както с пътниците в автобуса, Христина можеше само с един поглед да определи що за хора бяха и каква земна страст ги движеше, за да обвърже всичко това в един неделим, сложен, напълно ненужен сюжет. Щом затвореше очи, тя виждаше надпревара, надбягване, хищнически зъби, зной и прах. Всички бяха там, но не и тя. Христина виждаше провала си. Обречеността сковаваше краката ѝ и тя се чувстваше виновна, задето не бе достатъчно възрастна или поне да влезе в ролята на клиширана сухарка. Ако Христина се беше научила как да ползва своята наблюдателност, вероятно нямаше да се проваля на всяко интервю за учител, ала тя взимаше заниманието си за игра; за несъзнателна нужда да търси първопричината зад всичко и да го обвързва с най-популярният от всички сюжети – Съдбата.

Вратата на директорския кабинет се отвори и възрастна, но спретната дама с къса прическа вдигна бял лист и привлече вниманието на кандидатите.

– Колеги, напишете имената си по реда на идване и ще започнем да ви викаме. Желая късмет на всички!

Жената остави листа и побърза да се върне обратно, игнорирайки няколко случайни въпроса. Христина се пресегна, ала листът изчезна от погледа ѝ и тя остана да се клатушка до стената, гледайки гърбовете на трупащите се учители.

Някаква жена с неудобни обувки се приближи до листа, приготвила химикал между пръстите си. Тя намести очилата си, прегледа набързо имената в списъка, а после се отдръпна също така незабелязано. Жената пооправи нервно прическата си и хвърли поглед зад гърба си, където Христина я наблюдаваше.

Христина успя последна да се добере до листа, написа името си, ала мислите ѝ още бяха с подозрителната жена. Походката ѝ беше провлачена, като че не беше свикнала да носи токове, а в дясното ѝ ухо забеляза слушалка в телесен цвят. Христина остана удивена, че някой друг учител използваше шпионски джаджи и се стресна, когато телефонът ѝ иззвъня. Тя се сепна и видя в просъница, че Татяна я търсеше.

– По дяволите… Смяната ми е започнала.

Христина се огледа и се вмъкна в близката класна стая. Като се увери, че беше празна, тя отговори на обаждането и ритна с все сила първия изпречил ѝ се стол.

– Внимавай къде караш, бе! Их, да ти имам книжката! Простак! – Христина замълча театрално и промени тона си на сладникаво-любезен: – Кой се обажда?

Татяна не очакваше да я стреснат и не можа да отвърне веднага.

– Къде си? – избоботи мениджърът след малко.

– Няма да повярваш, но попаднах в най-голямото възможно задръстване – Христина изтича до прозореца и плъзна погледа си по паркиралите коли. – Има едно червено Пежо със сериен номер 1425, което направо ми взима здравето. Опитва се да изпреварва и без малко да ме вкара в беля. А слънцето така пече, че се не трае. Не си взех вода, тръгнах ей така…

– Къде си точно? – прекъсна я нетърпеливо Татяна, а Христина огледа блоковете отсреща.

– Виждам някакъв магазин за домашни любимци и до него една аптека с неонов надпис, а отгоре някакъв дядо си секне сополите.

– Не знаеш къде се намираш, така ли? – заяде се Татяна и Христина усети, че работата не отива на добре. – Е, нека ти помогна. Според джипиеса, колата не е мръднала цял ден от жп гара.

– Трябва да има някаква грешка в сателита. Нали ги знаеш новите технологии? Едно парче метал да има на пътя и електронния компас на навигационната система се връща в каменната ера.

– До десет минути да си тук, иначе ти изхвърча главата!

– Дадено!

Христина прибра телефона си, когато внезапно в стаята нахлу една от учителките. Лицето ѝ беше пребледняло, а очите ѝ бяха зачервени и търсещи, като че опитваше да намери къде да отприщи сълзите си. Христина добре познаваше тази физиономия. Щом учителката осъзна, че в стаята има друг човек, тя на мига се завъртя на пети и изчезна без следа. Озадачена, Христина излезе бавно и огледа коридора.

Като че бомба беше паднала насред интервюто.

Половината от учителите липсваха, а другата половина се бе разделила на малки групи да обсъждат нещо възмутено и шумно. Христина се заслуша. Една млада учителка с къса черна пола и ослепителна бяла риза разказваше как беше минало интервюто, но и дума не можеше да ѝ се разбере. Учителите обаче попиваха всеки неин жест, кимаха и се съгласяваха с всичко, отразявайки като огледало целия ѝ гняв.

Учителката със списъка се появи на вратата и всички млъкнаха, извърнаха се към нея кръвнишките си погледи, от което тя ни най-малко не се трогна. Учителката започна да изрежда име след име и след всяко зачеркваше и викаше следващия, докато стигна до „Христина Ковачева“.

– Тук! – Христина вдигна ръка и изприпка към директорския кабинет.

Когато влезе, слънцето ѝ блесна в очите, Христина наби пети и се озова в чудна бяла стая, чиито прясно боядисани стени блестяха от безупречна чистота. По мебелите нямаше нито една прашинка, а прозорците бяха така големи, че светлината, идваща от тях, поглъщаше седящите вътре.

Христина опипом намери стола си и седна, мислейки че всички погледи са приковани към нея. Малко по малко тя различи фигурите на пет госпожи, които седяха перпендикулярно и си водеха записки. Директорът беше на отсрещната страна и разговаряше с някого по телефона, докато секретарката му държеше отворена папка. Христина внезапно се отпусна и забеляза колко различно изглеждаха тези учители от онези, които бе видяла отвън. Не можа да каже точно защо, опита да се напрегне, когато вниманието на директора попадна върху нея и тя се усмихна широко.

– Аз съм Христина Ковачева.

– Да, видях името ви – рече директорът, чието лице бе съвсем запазено и някак самодоволно, макар брадата и косата му да бяха побелели.

– А вие трябва да сте Радун Лазаров, нали така? – опита да подхване разговор тя, страхувайки се да не настане неловко мълчание. Христина беше чела, че е катастрофално в радио ефира водещият да спре да говори за повече от седем секунди, затова сметна, че и в реалния живот трябва да е така.

– Да. Аз съм директорът на „ГНТ Неофит Бозвели“.

– Гимназия за нови технологии, нали така? – продължи настоятелно Христина, усещайки как той избягва погледа ѝ.

– Да… – на Радун никак не му допадна ентусиазма на Христина, нито усмивката ѝ, затова рече: – Макар и нова, нашата гимназия е взела всички учители от старите училища и ние се гордеем, че не оставихме никой без работа. С думи прости, това е вече готов, сплотен, оформен екип, който тръпне да започне работа през септември. Имаме само едно малко проблемче – стаите излязоха по-тесни от предвиденото и вътре могат да се вмесят 24 чина, заради което се създадоха нови класове. Нуждаем се от няколко души, които да поемат тези деца и затова организирахме конкурса.

– Стаите са наистина много хубави. Имат и от онези интерактивни дъски.

– Точно така – съгласи се с досада Радун. – И, държа да ви кажа, че ми беше много приятно да се видим. Желая ви приятен ден и поканете следващия в списъка да влезе.

– Разбира се – съгласи се Христина, неосъзнавайки какво ѝ бяха казали. Тя понечи да стане, ала се спря и леко се извърна към жените, които не я бяха удостоили дори с поглед.

– Също както дъските – продължи Христина мисълта си, – аз мога да предложа нещо ново на учениците.

– Какво? – запита механично Радун, докато плюнчеше пръста си и прелистваше папката пред себе си.

– Искам да им преподавам неща, които не ги пише в учебниците по литература, по начин, който е интересен за децата.

– За да имате смелостта да преподавате нещо, което не е в учебниците, първо трябва да знаете какво пише в тях. Как мога да съм сигурен, че изобщо сте ги чела, след като нямате и един ден стаж като учител?

Христина се учуди, че той беше чел биографията ѝ, но неговите забележки не свършиха до там.

– А и виждам, че имате доста правописни грешки.

– Нима? – тя свъси вежди. – Винаги съм се водела по правописния речник на БАН от 2002 г.

– Искате да въведете нов начин на обучение, след като самата вие не следите за новостите във филологическия свят?

– Значи новият речник ви позволява да казвате „никой без работа“ вместо „никого без работа“? Така ли?

Радун се смръщи на свой ред, остави папките и скръсти пръсти пред себе си. Той се усмихваше, ала Христина знаеше, че го е жегнала и почти съжали за това.

– Знаете ли как се пише думата „неправосказание“?

– Не-пра-во-ска-за-ни-е.

– Не.

– Това дума от новия речник ли е? – Христина извади телефона си, за да направи поръчка, когато директорът помаха с ръка.

– Не, измислих си я току-що. Какво? Не ви ли харесва моят пример? Нали казахте, че искате да учите децата на неща, които не са в учебниците? Ето, аз пък измислих дума, която не присъства в речниците. Не се ли чувствате обогатена?

– Когато казах това, имах предвид, че искам да им обясня как се е зародила литературата и с какво е важна за тях и обществото. Искам да я разбират и уважават.

– А знанието по литература как ще помогне на децата да си вземат матурата? На нас ни трябва учител, който да им подготвя тестове.

– С какво ще им помогнат тестовете да не мразят родния си език? Повечето от въпросите в матурата никога няма да срещнат в реалния живот. Никой никога няма да ги спре на улицата и да ги пита как се пише „вощеница“.

– Воденица? – засмя се Радун. – Воденици има и днес. Но аз не мога да приема вашите аргументи. Вие нямате никакъв опит и си живеете в своя си свят. Защо не се върнете на работа в… – директорът се зачете в биографията ѝ. – Защо пак не станете барман, щом толкова ви се отдава.

– Бях барман, за да си платя обучението.

– Вижте, госпожице Ковачева, това училище е съвсем ново и се нуждае от сериозни професионалисти, които да помогнат на учениците да дадат най-високи резултати. В селата постоянно се търсят кадри. Идете за десетини години да натрупате малко стаж и се върнете тук, с удоволствие ще ви приема. А сега, поканете следващия кандидат и не забравяйте усмивката!

Христина не можеше да повярва на ушите си. Тя не изпитваше нито обида, нито желание да продължи да спори. Просто стана от мястото си, взе си чантата и тръгна към вратата, чудейки се наистина ли се беше случило всичко това. На излизане тя мярна същата странна жена и за секунда ѝ се стори, че в рамката на очилата ѝ има обектив на камера. Мисълта ѝ започна да се движи в тази посока, когато тя внезапно се сети за майка си, а после и за шефката си.

– Пак ще трябва да спя при Мима – рече си Христина и забърза към транспортната кола.

3.

Христина пристигна на работа с час и половина закъснение.

– Уволнена си – провикна се Татяна от касата, а Мима сви рамене и се извърна в другата посока. Толкова я беше страх да погледне Христина, че криеше лицето си в оранжевите си кичури.

Задъхана и изтощена, Христина запази самообладание, свали якето си и облече набързо униформата си. Когато се върна, на алеята за ядки имаше само един човек. Христина му метна поглед и отиде до касата. Татяна се правеше, че не я вижда, и пресмяташе нещо на огромния си калкулатор.

– Съжалявам – рече Христина и повдигна вежди, както беше чела да се прави, когато опитваш да убедиш някого в добрите си намерения. – Съжалявам… толкова много, че се появи задръстване в най-неподходящото време. Обещавам да остана два часа след работно време, за да се реванширам.

Татяна престана да чатка с ноктите си по клавишите и вдигна острия си поглед.

– Уволнена си.

– Наистина съжалявам.

– Явно си и глуха.

– Виж, не искам да го казвам, но ти имаш нужда от мен.

– Нима? – Татяна скръсти ръце, но тогава човекът отзад се приближи и тя започна да маркира пакетчета с фъстъци.

– Да – Христина кимна обнадеждена. – Спестила съм ти повече от 1800 лева. Киткатът струва лев и двайсет, господине – и с тези думи Христина извади от джоба на мъжа Киткат и го остави на касата. Татяна и мъжът я зяпнаха удивени.

Татяна взе Китката и повдигна важно вежди.

– Хващала си много крадци, спор няма, но 1800 лева? Не се ли изхвърляш?

– Изхвърля се само този, който е сложил такава цена на машината за сладолед. А знаеш, само аз забелязах, че ще гръмне. Имаш нужда от мен. Тази бензиностанция има нужда от мен. А този шоколад е два лева.

– Кой шоколад? – мъжът почти подскочи, вече не знаеше къде да се дене от срам.

– В левия ви джоб – посочи Христина. – Ако имате пари, защо крадете? На диета ли сте?

– Жена ми не ми позволява – едва чуто отвърна мъжът и хвърли поглед на Аудито отвън.

– Шефката ще ви ги увие в амбалажна хартия. Тя е цяла душичка.

Мъжът хвърли един благодарствен поглед на Татяна, от което тя се изчерви. Обикновено клиентите едва я поглеждаха, а тя беше жена, която ценеше високо вниманието. Докато двамата си гукаха, телефонът на Христина прозвъня, тя вдигна – беше секретарката на директора.

– Получавам работата? Сериозно? – извика Христина и лицето ѝ засия от щастие. – Да, ще донеса документите. До чуване.

– Получила си работа? – застърга гневно гласът на Татяна, изтръгната от мимолетното си блаженство.

– Да – Христина кимна весело, бръкна в джобчето на престилката си и извади един прегънат лист. – Уведомлението ми за напускане. Датата е от предния месец. Прати ми заплатата по пощата. Чао, Миме! Ще ти се обадя!

Христина разкопча униформата си пътьом и хукна към съблекалнята.

– Хей, ти! – изкрещя Татяна подире ѝ, стискайки прегънатия лист хартия.