Невестата на дракона

Имало някога селце, забравено в най-далечния край на огромно и могъщо царство. Никой не идвал и никой не си тръгвал, защото на хвърлей място живеел единственият достоен съперник на царя – дракон, по-стар от Синята магия. Той бил порядъчно избухлив. Веднъж опустошил нивите на селяните и ги оставил без хляб. За да укротят гнева му, те подготвили жертвоприношение – най-красивото момиче в селото. То щяло да стане негова невеста. Ако не го направели, звярът щял да разпери крилете си и да се отправи към двореца.

Тежко им било на сърцето, ала що да сторят? Избрали Лус. Тя вече знаела за ритуала, помнела писъците на предишните невести, но все пак изслушала докрай старейшините, които с пресипнали гласове я уверявали колко голяма чест била тази и колко животи щяла да спаси.

– Когато се озовеш в царството му – говорели те, – помоли го да донесе дъжд на крилете си и да ни благослови. Не скланяй глава, каквото и да ти каже. Той е длъжен да изпълни твоето желание.

– Нашето, нашето – поправил го някой.

Жените още същия ден изтъкали най-тънко и леко платно, почти прозрачно, за да се носи невестата във въздуха заедно със своя годеник. Сръчните шивачки украсили ризата с алени нишки. Това била сватбената премяна на Лус. Майка ѝ втъкнала сама клонче прасковен цвят в косите ѝ и всички от селото тръгнали към високата скала. Тя се издигала над черна като катран пропаст – входът към царството на древния звяр.

Тъжни песни се понесли в жегата, завикали оплаквачки, цялото село се разделяло с любимото си чедо. Само Лус не проплакала. Вървяла гордо, бавно към гибелта си, придържана от две старици, слепи като къртици. Те изпращали всяка невеста до ръба, защото онези, които се взирали долу за твърде дълго, оставяли очите си в другия свят.

До последно Лус гледала към хоризонта, където слънцето залязло, без да дочака края на ритуала. Тя била сигурна, че повече нямало да види дневна светлина и искала да запази всеки миг, за да се връща отново на това място в трудните моменти и мрачните нощи.

Някой писнал.

Бутнали невестата.

Тя затворила очи в същия момент, когато проблеснали сини и червени светлини. Писъкът пронизвал ушите ѝ отново и отново, а драконът изплувал от бездната с разтворени нокти, грабнал я, направил кръг в небето и се върнал обратно, оставяйки диря от тежък прах след себе си.

Когато се събудила от крепкия си сън, Лус се намирала в палата на дракона – необхватно огромна пещера със сводести стени, без прозорци. Единственият светлик идвал от стотици свещи със зелен пламък. Лус се надигнала от ниския одър и потърсила с очи дракона. На негово място обаче стоял младолик мъж, подпрял брадичка на трон от бяло злато и скъпоценности. В краката му лежали скъпи кожи, тялото му било наметнало с най-ценна коприна, а на ушите му висели изумруди, подобни на змийските му очи. Лус веднага разбрала, че това е човешкия облик на дракона и изтръпнала цяла. Тя тръгнала да търси път за бягство, ала мъжът не се помръдвал дори. Стоял все така замислен и тъжен на престола си, стопен от самотата на безсмъртното си царство. Сърцето на Лус се напълнило с жал към него, когато резкият му глас гръмнал внезапно в пустия палат.

– Зная какво си мислиш. Питаш се къде са останалите невести.

Лус присвила тънките си устни вместо отговор.

– Огледай стените – змийските очи се плъзнали по варовика. Там, превърнати в камък, били всички негови съпруги. Все така красиви, като при първата им среща, сега побелели, подобно на сватбените си ризи.

Ужас изпълнил Лус.

– Не след дълго ти също ще се присъединиш към тях. Този свят не е като човешкия. Всяка твоя глътка въздух бавно те превръща в камък. Първо ще усетиш замайване, после тежест, а накрая няма да можеш да се помръднеш. Освен… ако не ми родиш наследник.

– Не виждам щастливи майки наоколо.

– Моите деца „изпиват“ живота им с последната капка мляко. Да живееш чрез друг е също начин да оцелееш.

Лус нищо не отвърнала. Скрила се от дракона и заплакала. Когато сълзите ѝ изсъхнали, тя решила да заживее далеч от взора му, докато забрави за нея. Ала ето, че скоро думите му се изпълнили и тя започнала да чувства странна тежест в гърдите си – като че буца била заседнала там и растяла с всеки час. Пребледняла цяла, капчици пот избили по челото ѝ, очите ѝ се изпълнили с влага и се изцъклили. Красотата ѝ се стопила напълно, когато и косите ѝ започнали да падат. Драконът я наблюдавал и чакал.

– Добре – рекла тя в отговор на наглия му взор. – Ще стана твоя жена.

Зла искра пробягала в очите му. Той хванал ръцете ѝ, обърнал ги и докоснал с пръсти китките ѝ. Златен еликсир се влял като огън във вените ѝ. Лус извила глава назад от болка, завикала. Странна музика огласила палата, ярка светлина последвала и очертанията на онкологичното отделение най-накрая върнаха истинския си облик.

Лус изстена повторно. Облегна се изтощена на твърде удобното кресло и погледна към жълтеникавата течност, която се вливаше в нея. Сестрата опитваше да я успокои, а Лус въртеше глава и опитваше да скрие лицето си в буйните къдрици, но сега на тяхно място имаше единствено малка плетена шапчица.

Отново ѝ се доплака.

След няколко часа успокоителните я довършиха и тя се върна в царството на дракона.

– Обичаш ли ме? – запитала го тя. – Ако ме обичаш, трябва да ме пуснеш.

– Но аз имам нужда от теб! – възразил драконът и насила я взел в прегръдките си.

– Ами ако избягам?

– Ще те открия. Както предния път.

– Родителите ми се нуждаят от мен! Чувствам ръката на мама, заспала отново до леглото ми.

– Все още ли смяташ, че всичко това е заради теб? Това е за тях. Наказвам ги.

– Защо?

– Сушата ще продължи до момента, в който те напоят земята със сълзите си.

– Не искам да умирам! Искам да живея! Пусни ме! Синият магьосник ще ме спаси. Той ще те убие.

– Не чу ли? – драконът посочил към тавана. – Вслушай се.

„Шансовете са много малки“ – гласът на доктора. „Колко малки?“ – гласът на майката. Плач. Хлипане. Лус се разридала, чувайки ги като през стъкло.

– Искам да живея – едва промълвила тя.

– Затова си тук. Ти, аз, целият този свят – ще живеем в парче мутирали клетки, замразено в течен азот пред погледите на хиляди студенти. Кой би предположил?… – драконът я притиснал по-силно към себе си. – Не се бой за тях. Никоя мъка не трае вечно… Ето го и Синия магьосник! Подай ми ръката си! Време е за полет, любима. Дръж се и не ме пускай.

 

Бележки на автора:

1. Снимка – „Он дракон“ (препоръчвам 😉 )
2. Аристотел, а и Хипократ и Гален след него забелязват, че клетките на рака се втвърдяват, подобно на камък или черупката на морския рак, откъдето идва и наименованието му.
3. Първата история в този блог, в която човек се влюбва в не-човек. И… някаква извратена версия на стокхолмски синдром + щипка „Убивай ме нежно“ 😀