Златната маска

 

 

 

Изпъди ги от къщата си – първо Дара, а после и баща ѝ. Само гневът ѝ не можеше да стихне.

Дара наблюдаваше баба си с особена насмешка. Задушевният им разговор късно следобед се беше обърнал в маркетингово проучване на бъдещето, а в последствие – в тотален апокалипсис. Според прегърбената старица, Дара не биваше да ходи в университет да си губи времето, а трябваше веднага да се захване със семейния бизнес, за който хора никога не стигаха. Старицата беше избрала и дата за сватбата ѝ с г-н Мъж (който и да беше той). Общо взето, бабата на Дара отдавна беше нагласила всеки аспект от живота ѝ на правилното място, а сега това вироглаво момиче искаше да продължи да учи и да я дои (за старата жена всичко, което не бе свързано с работа, беше чисто изнудване).

– Да станеш даскалица и да те изяде някой чужденец като братовчедка ти ли!? – повтаряше бабичката, кряскайки от прага на дома си. Нейните някогашни съученички, живеещи в съседство, подадоха глави над нисичките си оградки, за да видят кой наклажда страстите в най-горещата част от деня, но на Дара ѝ се привидяха на дръзки хищници, почувствали кървящата рана на жертвата си.

Без да отвърне на заканите на старата, Дара се върна в колата да чака баща си. Погледът ѝ се движеше осъдително по противоположните страни на улицата, та да накаже по този начин наглеците, ала бабичките или недовиждаха, или нямаха срам, защото не помръднаха дълго след като колата потегли.

Нещо отзад изтропа, когато бащата на Дара направи завой, и тя се извърна. Ако беше останала за края на триадата, вероятно щеше да разбере, че това в багажника не беше просто маса, а „цялото наследство, което заслужава неблагодарница като нея“.

По пътя на връщане Дара и баща ѝ мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Тя знаеше, че той е на страната на майка си и че мислеше като нея. Когато Дара му беше казала за университета, той нищо не отвърна, а направо я заведе в дома на старата, като че тя, по-добре от него, можеше да даде гласен израз на общите им мисли.

От гърдите на Дара се изтръгна остра въздишка.

Колата излезе от градчето и пое по самотно шосе. Ранните летни ветрове бяха пръснали нагорещения пясък, скривайки ограничителните ленти. Бабичката беше една от малцината жители на забравено от Бога градче, отделено от света от безкрайна пустош. Някога там имало гори, ала голям пожар ги изравнил със земята, а после една морска буря довяла пясъка и превърнала местността в пустиня. В радиус от километри тук не вирееше нищо по-различно от лишеи и по-високо от изсушени в цъфтежа си храсти.

Слънцето целуна с жежките си устни челото на Дара и тя сърдито се измести, за да остане в сянка. Хвърли поглед на баща си. Изпита внезапно и силно раздразнение към мекушавостта му. Искаше ѝ се да се разкрещи, да удари по таблото или прозореца, да счупи нещо, ако трябва, само и само да предизвика някаква ответна реакция.

Нищо.

Той все така мълчеше, а гневът в нея изгаряше вътрешностите ѝ. Пустинята стигна до сърцето ѝ и го обърна в топлите си длани. Очите на Дара се напълниха с горчива влага и тя се отпусна на седалката, сломена от собствените си мисли.

Няколко километра по-навътре се появи необичаен пътен знак, оказващ средата на шосето. В мига, в който го подминаха, внезапно хрумване се вряза в главата на бащата. Зениците му се присвиха, а ръце му стиснаха волана. Не измина и минута, когато той спря колата без предупреждение. Изхвръкна навън и отиде при багажника да отвърже масата.

Дара се сепна и скочи да му помогне. Искрица радост я осени, като че денят за не започна да се прояснява, и тя отиде да му помогне. Баща ѝ припряно разхлабваше възлите с грубите си пръсти, а после смъкна „подаръка“ и почти не го захвърли на пясъка. Затръшна вратата на багажника, навивайки въжетата небрежно. Дара опита да го заговори, ала той се върна на мястото си, без да я поглежда. Стартира двигателя и потегли – не я дочака да се качи.

Паникьосана, Дара хукна подир колата, викайки и махайки с ръце. Адската жега отне силите ѝ в момента, в който опита да ги използва, и тя преплете крака изтощена. Остана да стърчи насред пътя, докато баща ѝ не се изгуби зад някакво било в далечината, размито от стелещата се по шосето омара.

Дара премигна, като че едва сега съзнаваше какво се беше случило. Огледа се за помощ, ослуша се. Беше съвсем сама насред пустинята. Асфалтът цвъртеше под краката ѝ заплашително и размекваше подметките ѝ. Тя подскочи изведнъж и нагази в мекия пясък. Няколко зрънца полетяха към голите ѝ крака и я боцнаха жестоко. Тя се почеса нервно и продължи да крачи неизвестно накъде.

Спря се. Беше се върнала при масата.

Чак сега успя да я огледа. Не беше нищо особено – четири крака и четири дъски, боядисани отгоре до долу в бяло. Даже сянката, която правеше, беше скромна и немощна, като самата нея. Дара подритна масата гневно. Скръсти ръце и се облегна в очакване на спасение. Главата ѝ се въртеше непрестанно наляво-надясно като на тенис мач. Часовете се нижеха неусетно, ала слънцето не помръдваше от мястото си. „Това бе най-дългият ден в живота ми“, мислеше си Дара, когато поглеждаше нагоре с все същия осъдителен поглед.

На моменти Тялото ѝ се тресеше от студ, въпреки че я обливаше жега. Страните ѝ горяха. Повърхността на пустинята се движеше като развълнувано море, а друг път – менеше цвета си и се сливаше с безбрежния хоризонт. Разни миражи започнаха да се гаврят с нея и Дара легна до масата, и се сви под сянката ѝ, подобна на полумесец. Щипещата топлина отгоре и парещата жега отдолу я обърнаха като в капан и Дара скоро заспа, напълно сломена.

Когато отвори подпухналите си клепки, откри, че между краката на масата се бяха появила още две стени, подобни на заграждение. Насълзените очи на Дара бързо се придвижиха нататък – някъде далеч слънцето все още хвърляше последните си синкави лъчи, озарявайки здрача за последно. Беше топло, но тъмната пелена на нощта бавно се спускаше откъм далечното море. На Дара ѝ стана спокойно и прохладно и тя пак положи глава върху пясъка, обещавайки си да тръгне веднага, щом се събуди.

Когато тя отново отвори очи, намираше се в малка дървена къщурка с измазани в бяло стени. Лежеше върху широко легло, също сглобено от обикновени дъски. Всичко вътре беше просто устроено, непретенциозно. На прозорците дори нямаше перденца. Единствено чаршафите на леглото и пухеният дюшек правеха колибата що-годе гостоприемна.

Дара скокна изплашена и погледна през прозореца – навън цареше непрогледен мрак, ала под прага на вратата се процеждаше кехлибарена светлина. Тя се приближи с плахи стъпки, виждайки как нечия сянка се изплъзва изпод процепа. Дара отвори рязко, за да изненада натрапника, но видя само силуета му.

– Събуди ли се? – рече дрезгав глас.

Дара присви очи и сложи ръка над очите си, за да види с кого говореше. Ярката светлина идваше от малка газена лампа, окачена над входа. Силуетът се дръпна рязко назад, като че беше отнесен от нощното течение, и кацна на самата граница, където светликът се размиваше с мрака.

– Кой си ти? – промълви Дара, стискайки нервно дръжката на вратата, готова да се върне обратно по възможно най-бързия начин.

– Прости ми – засмя се на себе си непознатият с нотка на облекчение. – Аз съм пазителят на сънищата. Работя в градините на Негово величество. В момента вие се намирате в Неговите владения. Той ме помоли да се погрижа за вас. Затова направих тази къщичка. Надявам се, намирате я удобна.

– Да, разбира се… Какви владения? Това тук е път. Кога сте построили къщичката и сте ме преместили на леглото?

– Докато спяхте. Бяхте толкова изморена… – непознатият спря по средата, спомняйки си какво бе възнамерявал да я пита. – А вие как се озовахте тук?

– Баща ми ме заряза заедно с масата. Просто ме изхвърли на шосето – Дара почувства буцата в гърлото си и млъкна засрамена.

– Надявам се, не ви е изхвърлил в движение – рече загрижено онзи.

– Не, не разбира се! – Дара замаха живо с ръце, изтривайки неприятния спомен. – Той е добър човек. Просто имаше лош ден.

– Толкова лош, че да изостави собствената си плът и кръв?

– Вярвам, че някой ще ме потърси.

– Но аз вече ви намерих – очите на непознатия като че за миг светнаха в тъмнината. Дара усети как я докосваше с поглед и ѝ стана неприятно и същевременно – любопитно. Тя пак стисна дръжката на вратата и той чак тогава забеляза нервността ѝ. – Върнете се в къщичката да се наспите. На сутринта пак ще говорим. Лека вечер.

Дара не можа да благодари или да продума, защото онази се отдалечи и напълно се сля с мрака. Дарините очи го търсеха, ала газената лампа над главата ѝ се оказа безсилна да го проследи.

На следния ден Дара се събуди, излезе още сънена, бързайки да се срещне със странния си домакин, когато се озова насред огромен и разкошен палат. Пустинята пак си беше тук, ала сега, вместо безкрайните дюни, тук бяха издигнати постройки, обградени от екзотична, източна растителност. Чуваха се птици в далечината, шум на поточе и още стотици други звуци. На това място кипеше живот. Дара едва направи крачка, когато попадна на странна фигура, нямаща нищо общо със странника, обвит в мрак. Някакво прегърбено човече, приличащо на старец на преклонна възраст, поливаше скритите под дърветата цветя с шарена стомничка. Гърбината и почти цялото тяло на този чудак бяха покрити с перелина от мъх и лишеи, а на места – по раменете и главата му, бяха изникнали дребни бели цветчета, напомнящи маргаритки. Дара се приближи към него, без да откъсва очи, опасявайки се да не е илюзия. Съществото се извърна към нея, когато тя беше на крачка разстояние. Лицето му приличаше на пожълтял пергамент, върху който някой бе изписал твърде много задължения и отговорности. Очите му не се виждаха, когато се хилеше насреща ѝ. От тях оставаха само две цепки, обкръжени с мрежа от бръчици. Дара дори я изби на смях, задето първоначално се беше побояла от него.

– Вие ли сте мъжът от снощи? – почна тя отдалеч, попривеждайки се към стареца, за да изравни нивото на очите им.

– А! Пазителят на сънищата ли? – задращи пресипналият глас на стареца. – Не, не. Него сега го няма. Аз съм пазителят на градината. Грижа се за цветята на Негово величество.

– А кой е вашият господар?

– Той е принцът на тази земя – старчето гордо посочи палатът около себе си.

– Да… – рече замислено Дара. – Това наистина прилича на земя на принц, но аз вчера бях на шосето, а сега… Пазителят на сънищата ли ме пренесе тук?

– А, не, не. Той само построи колибата, ползвайки онази стара маса.

– Но аз определено помня, че когато баща ми… Когато попаднах тук, нямаше нищо от това – Дара опита да обхване градината с ръце. – Дори едно стръкче.

– Тя обаче винаги е била тук – възрази кротко гърбушкото и тръгна със ситните си стъпчици по една тясна алея от мраморни камъни. – Не всеки има очи да я види.

– Тогава защо аз я виждам?

– Защото господарят ми иска така. Той не пуска всеки във владенията си. Строг е, но и същевременно – справедлив.

– Къде е той сега? – Дара погледна към откритите едноетажни постройки, пръснати наоколо. Те напомняха по-скоро на беседки, отколкото на част от самия дворец.

– През деня е по задачи, но през нощта е в покоите си, ей там – старчето протегна кокалестата си ръка към вътрешността, където сред зеленината се издигаше островръх покрив, покрит със злато. Под силното слънце той блестеше като омагьосан и се забелязваше отдалеч.

– Как може всичко това да е оцеляло в тази жега? – Дара посочи градините

– Възможно е – ухили се хитро пазителят и очите му пак изчезнаха зад дъговидните цепки. – По Негова воля, това е реалност.

– Само волята му е достатъчна, за да направи тази гора? На какво още е способен? Какво прави през деня?

– Той ще отговори сам на всичките ти въпроси. Можеш да го видиш вечерта, в Неговите покои.

– А къде са останалите слуги? – рече разочаровано Дара, след като не видя никого другиго наоколо.

– Само ние с пазителя на сънищата сме. Правим компания на господаря в безкрайния му живот. Той е толкова могъщ, че не се нуждае от други помощници.

Дара продължи да разпитва старчето, нетърпелива да узнае повече за този „принц“, ала се провали и накрая сама се отказа. Тръгна из градините с намерението да открие пределите им, ала пред нея изникваха нови и нови части на двореца. Понякога се въртеше около покоите на принца и поглеждаше любопитно към скритата с балдахин постеля. Имаше пръснати възглавнички навсякъде и ухаеше на тамян и сандалово дърво, но като не срещна жива душа, загуби се сред дърветата. Огладнееше ли, взимаше си фурми или банани, всичко, което видеше.

Привечер се измори от скитане и приседна да почине край един фонтан, заслушана в ромона му. Представяше си родния град, морето оттатък, планината. Тези картини не отстъпваха по нищо в красотата си, ала по някаква причина, тя лелееше по тях, предчувствайки вътрешно, че скоро няма да ги види. Мракът се спусна неусетно със спомените ѝ и когато Дара най-накрая се отърси от тях, озова се заобиколена от червени фенери. Дали някой от двамата пазители ги беше запалил, докато тя се беше взирала в миналото си или те се бяха възпламенили от самосебе си, Дара не знаеше. Тя стана и тръгна по тесните алеи, омагьосана от алените цветя, които докосваха едва-едва лицето ѝ, и нижеха празнични гирлянди. Звуците на гората също се бяха сменили. Прохлада се стелеше от северната страна, поклащайки високите дървета.

Дара направи няколко завоя в различни посоки и неусетно се озова пред покоите на принца. Тя погледна механично нагоре и се спря. Точно както беше казало старчето, принцът вече се беше прибрал. Балдахинените завеси бяха дръпнати и се разкриваше гледка във вътрешността на малкия му „дворец“. В средата имаше нисичка дървена маса, инкрустирана със скъпоценности, върху която бяха сервирани леки закуски и стомничка със студена вода. Наоколо бяха разпилени квадратни възглавнички, извезани със златна и сребърна сарма. Още по-навътре беше разположена постелята му – цялата от най-рядка и ценна коприна – също както дрехите му. Дали това беше той?

Дара отново присви очи, когато видя стройната фигура на принца. Той се беше облегнал на една от колоните и беше положил ръка върху лявото си коляно, докато десният крак бе подвил. На раменете си носеше дълга, бяла роба, покрита със злато. На ръцете си имаше различни пръстени с редки рубини. Дара придвижи погледа си по него и опита да види лицето му, ала то беше скрито зад някаква маска. Само устните му, леки и розови, бяха оставени на показ, заедно с живите му, тъмнозелени очи. В тях бе целият живот на гората, на палата му, ако ще, и на собствения му свят.

Безстрашна, Дара тръгна към принца. Той стана да я посрещне бавно, царствено, точно както му подхождаше. Когато тя стъпи на коприната, върна се назад и изхлузи чехлите от наранените си крака, и чак тогава пое протегнатата към нея ръка. Стори ѝ се гостоприемна и отзивчива, затова позволи на принца да я настани до себе си. За известно време свян обливаше сърцето ѝ и тя движеше погледа си по златната маска, без да намери сили в себе си да зададе който и да е от въпросите си. Те я изгаряха вътрешно и тя преглъщаше жадно, за да млъкнат.

Дара чувстваше как принцът я изучаваше. Чуваше спокойното му дишане във врата си и настръхваше при всяко негово движение, което отекваше в нея като по водна повърхност.

На няколко пъти принцът посегна да сложи лакомство в малка чинийка пред нея или да налее вода в ниска чашка. Дара благодареше и накланяше леко главата си, без да се обърне директно към него. Стана ѝ странно, че стояха един до друг в продължение на толкова време, без дума да си продумат. Започна да мисли как да се върне в къщурката си, устреми цялото си съзнание в тази посока, но принцът внезапно положи ръката си на рамото ѝ.

Дара почувства скъпите му пръстени през тънката си тениска и изтръпна, ала не се реши да отстрани ръката му, затова той я придвижи нагоре, към врата ѝ, шията ѝ, после обратно, впивайки пръсти в косата ѝ. В началото Дара изпадна в паника, ала настойчивата нежност, с която даряваше тялото ѝ, събуждаше в нея отдавна забравен копнеж за интимност, който често се бе промъквал в главата ѝ в дългите, самотни нощи над учебниците. Дара се отпусна, неспособна да се противопостави на собственото си желание за ласки. Принцът усети покорството ѝ и докосна разголеното ѝ рамо с устни.

Горещите отпечатъци, които остави на това място, накараха Дара да изтръпне в сладка агония. Десният ѝ крак ритна като в спазъм, малко преди да заспи, за да я предупреди за последно, но тя вече се унасяше, упоена от уханието на тамян и сандалово дърво.

Другата ръка на принца се плъзна по гърба ѝ и обви талията ѝ. В миг той притисна Дара изцяло към себе си. Стана така внезапно и дръзко, че възбудата на Дара бързо се попари под възмущението и обидата и тя се изтръгна от властните му прегръдки с едно движение. Дара се обърна с пламнали бузи само веднъж, той изглеждаше объркан, а ръцете му висяха неадекватни, скрити под катовете ценна коприна.

С пъргавината на котка, Дара напусна покоите му, опитвайки се да охлади със студените си длани своя срам. Краката ѝ прекосиха на прибежки криволичещите алеи и я отведоха право в нейната къщичка и крепост. Дара се спусна връз леглото и, почувствала успокояващата прохлада на чистите завивки, зарови глава под възглавницата и остана така, очаквайки да чуе приближаващи стъпки.

На следния ден Дара дълго се двоуми дали да излезе. Наближаваше обяд, а коремът ѝ предупредително стържеше. Тя погледна няколкократно през прозореца, преди да се престраши да отвори вратата. Там, на самия праг, я очакваше огромен сребърен поднос с плодове. Виждайки подноса, Дариният апетит на мига се изпари и тя затвори вратата с трясък. Върна се в леглото и пак се скри, кипяща от срам, че той беше идвал да ѝ се извини.

След още размишления, тя реши да стане и да се отърве от подноса, който я измъчваше от другата страна на вратата, ала когато се показа навън, на мястото на подноса имаше друг, покрит с червено кадифе, върху който бяха наредени редки бижута – огърлица и обеци. Дара прасна вратата и я отвори веднага, забравила да срита бижутата, когато на тяхно място се появи сгъната грижливо рокля от различни платове – първият, полупрозрачен, обсипан с камъни, вторият – ефирен и бял, и третият – нежен и еластичен. Дара замря, вгледана в красотата на роклята. За миг дори си се представи облечена в нея, ала по гърба ѝ започнаха да горят целувките на принца и тя се изпълни с дивашки гняв към него и жалките му опити да я съблазни.

– Нещастно говедо! Никога няма да се върна! Чуваш ли? Зная, че слушаш! Остави ме намира и ме пусни да си ида! Можеш да задържиш гнусните си подаръци!

При последното Дара гребна подноса и го метна надалеч.

Както и се зарече, тя повече не пристъпи нито в градината, нито в покоите на принца, ала той така и не я пусна да си върви. От време на време на вратата се появяваха двамата му пазители, молейки я да хапне поне малко. Тя понякога упорстваше дори в тяхно присъствие, но повечето пъти приемаше храната им. Смяташе, че те са тук също против волята си и не желаеше да ги огорчава. Това като че ли даде надежда на принца и един ден той отново започна да оставя подаръци пред вратата ѝ, дори по-скъпи от предишните. Дара така се ядоса, че одраска ръката си на грубите дъски и започна да кърви. Тя отвори да извика старчето, когато видя в краката си на мястото на предишния подарък купа с топла вода и ленени превръзки. Тя стисна зъби и огледа гората пред къщурката, мислейки си, че принцът я наблюдава между дърветата.

– Върви по дяволите! – рече тя и се прибра обратно, без да посегне към помощта му.

Дара въздъхна тежко, усещайки натиск върху гръдния си кош. Потърси нещо, с което да спре кръвотечението, когато чу потропване по прозорците. Небето изведнъж се смрачи и проливен дъжд се изсипа, мокрейки нажежения пясък.

Принцът плачеше.

Това бяха първите мисли, които осениха Дара. Тя се загледа в гората от тази страна, в брулещия и жесток вятър, който накланяше дъжда, накъдето пожелаеше. Дара излезе навън и закри с ръка очите си, за да види докъде стигаше бурята. Изглежда бе обхванала целия дворец. Тя се наведе, взе една от превръзките и я уви около нараненото място, докато крачеше бавно по алеята.

Когато стигна покоите на принца, той беше там. Все още беше средата на деня, но изглежда нечаканата буря го беше принудила да се прибере. Дара застана покрай парапета от бял камък, който ограждаше покоите му и се загледа в тъжния му профил. Зелените му очи бяха помръкнали и кафенееха. Цялата му фигура изразяваше дълбоко таена печал. Той стоеше така, замислен, без да забележи… Или само се преструваше. Дара се приближи, спирайки се на всяка крачка. Тя клекна от другата страна на масичката и обви коленете си с ръце.

– Не знаех, че ще се разстроиш толкова. Прости ми.

Принцът не помръдна, но си личеше, че я слуша внимателно. Дара опита да отгатне мислите му, скрити под маската.

– Виж… Гората… Прекрасна е. Дворецът ти е неповторим. Истинска мечта. Но… аз трябва да се върна у дома. Мястото ми не е тук. Разбираш ли?

– Разбирам, че искаш да се върнеш при човека, който те изостави.

Дара се стресна от гласа му в първия момент. Беше басов, дълбок и плашещ, но се окопити бързо.

– Какъвто и да е, – отвърна тя – той си остава мой баща.

– И моят някога ме захвърли. Връчи ми грижите за палата без обяснение, без оправдание. Отиде си.

– Затова ли реши да ми помогнеш?

– Може би – той се обърна и я погледна. Очите му блеснаха загадъчно и тя почувства как отново опитваше да я докосне, макар далеч по-предпазливо от първия път. – Толкова ужасно ли ти се струва да останеш тук, с мен? Ще можеш да правиш каквото си пожелаеш, да ходиш където пожелаеш. Аз ще изпълня всяко твое желание. Няма нещо, което не бих ти дал.

– Изкушението е наистина голямо. „Каквото си искаш.“ Но се чувствам малко самотна тук.

– Знаеш,… През деня имам работа, но нощите можеш да прекарваш с мен.

– Опасявам се, че не мислим за едно и също – изстреля Дара преди отново да се бе изчервила. Принцът остана непроницаем, като че за него това беше напълно естествено.

– Сърцето ми прелива от любов. Тя дава живот на всичко, което виждаш и чувстваш, но в мен има отще много от нея и тя ме кара да тъгувам и копнея за нещо, което не ми принадлежи. Мога да споделя тази любов с теб. Ако желаеш.

– В моя свят между двама души се случват много други неща, преди да споделят каквото и да е – рече предпазливо Дара, наблюдавайки прикрито движението на ръцете му.

– Какво ще кажеш, като за начало, да ти подаря дрехи. Изглежда тези вече прогизнаха.

Изричайки това, дъждът спря и Дара се загледа в небето, което бързо започна да се прояснява с настроението на принца.

– Ако решиш все пак да останеш, – продължи той, след като ѝ посочи тънка лятна рокля, сгъната прилежно върху масичката – трябва да знаеш единственото правило.

Дара кимна, че го слуша.

– Не бива да сваляш маската ми и да поглеждаш лицето ми. Аз не мога да я махна, но ти можеш. Ако го направиш, целият този свят, както и аз, ще изчезнем завинаги.

Дара не разбра напълно думите му, но се съгласи никога да не докосва златната маска.

От този ден тя идваше в покоите на принца още по залез. Разговаряха дълго и отвлечено. Понякога не му стигаше само да я гледа и отново опитваше да я докосне. Дара се дърпаше и му се караше, ала въпреки това над палата му повече не заваля. Двамата не спяха, не се хранеха, а нощта отлиташе за минути. Дара започна да забравя предишния си живот и за все по-дълго да остава в прегръдките на принца, докато вътрешното ѝ „аз“ в един момент отказа да се бори и нервничи и тя се остави на любовта му да я обгърне.

Започнаха да прекарват нощите си не в разговори, а в ласки. Любеха се на лунна светлина в съкровената тишина на мрака. Дните се редяха топли, нощите – прохладни. Дара и принцът се влюбваха все по-дълбоко един в друг. Дара нито веднъж не пожела да види истинското му лице, нито го пита как изглежда. Неговите топли очи ѝ бяха достатъчни. Те понякога ѝ говореха повече от самия него и тя слушаше в захлас историите от предишния му живот – когато царствал над моретата, преди да бъде прогонен от баща си с опустошителен тайфун.

Веднъж, разхождайки се из градините, Дара беше повалена от рязка болка. Главата ѝ се завъртя или земята под краката ѝ, тя не беше сигурна, но едва успя да дойде на себе си и когато вечерта разказа на принца, двамата разбраха, че тя носи неговото дете в утробата си.

Когато научи прекрасната вест, принцът така се зарадва, че през нощта изгря слънце и не залезе още два дни, докато дойде на себе си. Принцът не изчезна, както правеше обикновено, а остана да държи в прегръдките си Дара и да ѝ говори за близкото бъдеще. Бременността накара Дара да си спомни бегло мечтите си. Та тя беше на 19! Кога бе мислила за деца и мъж? Това вече беше без значение за нея. Онзи свят бе далеч, заедно с всичките си забрани и догми.

Сега Дара беше истински щастлива.

В палата стана оживено след раждането. Принцът напълно престана да изчезва и постоянно се опитваше да вземе сина си от ръцете на Дара, за да му се порадва. Грабваше го от златната му кошарка, дори когато спеше. Бащината му гордост не намираше покой.

Един ден обаче принцът остана насаме с Дара. Очите му бяха помръкнали, навлажнени в основата си.

– Дойде време – рече той – да видиш лицето ми.

– Но нали каза…

– Да, но сега имаме син и ти трябва да видиш лицето ми.

Сърцето на Дара внезапно се присви, изпълнено с боязън и напрежение. Тя си беше представяла принца много пъти, за да заглуши гласа на женското си честолюбие, но ето че той щеше най-накрая да ѝ се разкрие сам. Без нейна помощ, принцът успя да свали маската си и да я погледне за пръв път.

Овално лице, бледа, млечна кожа, високо, мъдро чело, ясно очертани скули и прав, аристократичен нос. Нейният принц беше красавец, макар и малко тъжен, също като изразителните си очи. Дара не разбра защо той го направи, но го прегърна силно и двамата заспаха в ръцете на другия.

На сутринта Дара се събуди в дома на най-добрата си приятелка.

Лежеше свита на кълбо върху леглото ѝ, завита в утринните лъчи. Дара подскочи. Стаята ѝ се видя позната. Започна да търси принца, сина си, ала нищо от тях или онзи свят не беше останало. Дори дрехите ѝ си бяха същите, както когато баща ѝ я беше оставил. Вълнението на Дара събуди приятелката ѝ и тя надигна глава от дивана.

– Събуди ли се?

– Къде съм? Как се озовах тук? Кой ме доведе? – Дара махаше бързо с ръце, отскачайки от въпрос на въпрос, макар отчаяно да искаше да я пита за принца.

– Аз те докарах, забрави ли? О… Сигурно е било заради жегата. Взех те с моята кола. Като разбрах какво се е случило, тръгнах веднага. Беше заспала.

– Колко време е минало?

– Не повече от ден. Да извикам ли доктор?

– Ден ли? Мен ме нямаше две години! Аз… – думите замряха в устата ѝ и тя прехапа ядно устни. – Сигурна ли си?

– Е, може да е било ден и половина, но не повече. Защо? Случило ли ти се е нещо?

Колкото повече Дара опитваше да си спомни онзи свят, толкова повече го забравяше, докато споменът за принца и нейният син останаха да я глождят като някакво скрито съмнение. Дара опита да убеди себе си, че са били сън. И въпреки това отиде на гинеколог.

– Има следи от раждане. Отпреди… три или четири месеца.

Сърцето на Дара спря. Тя все още едва помнеше, ала не искаше да губи и минута повече. Накара най-добрата си приятелка да я заведе още същия ден на онова място.

Денят беше слънчев и горещ, мараня се стелеше от единия до другия край, а масата стърчеше като нов пътен знак, означаващ средата на пущинака. Дара слезе от колата и положи длан върху масата. Усети сълзи да се стичат от очите ѝ и ги улови въпросително. Нещо наистина се беше случило, но какво?

Някакъв съсухрен, изцеден от живота храст прошумоля и Дара се извърна. Очите ѝ търсеха някого. Тя усещаше, че я наблюдават, но не изпита страх. Усмихна се едва и бавно закрачи по шосето.

– Не знаех, че тя ще се върне – рече дребното русоляво момче, скрито в дрехите на принца. Гледаше плачещата девойка умоляващо и искаше да извика, за да я спре.

– И аз някога гледах как майка ми вървеше по същия този път. Слънцето залязваше и очертаваше силуета на забрадката ѝ. Мислех, че няма да срещна по-красива от нея.

– Защото от моята майка няма по-красива! – тропна с краче детето и развесели принца.

– Ти също един ден ще намериш красиво момиче, с което да създадете прекрасно момче, а то – един вълшебен свят, пълен с любов и живот. Запомни този миг добре и го заключи на скришно място в сърцето си. В бъдеще, за да направиш този труден избор – да жертваш най-скъпото за теб, този спомен ще ти даде сили да го сториш.

– Боли ли, татко?

– Болеше от началото до самия край. Това значи да си жив.

– Но аз не искам да боли! – проплака детето.

– Всички говорят така в началото.

 

 

Бележки на автора:

1. Страхотният постер е взет от Zerochan. Благодаря за „прекрасното съвпадение“ 🙂

2. В духа на „месеца на любовта“ (по-известен като мъжкия месец в България), посвещавам първия разказ за 2017 г. именно на Февруари

3. Разказът е написан за шест часа в един и същи ден (личен рекорд)

4. Разказът е писан отчасти под акомпанимента на саундтрака на Гоблин

5. Разказът е вдъхновен от сън