Skip to content

Богиня на хаоса – откъс

октомври 30, 2016

2.

 

Шоколадови, знойни тела, ванила, бронз – каквото му е на душата на човек. Туристите идваха и си отиваха и никой не се питаше какво, аджеба, правеха толкова сочни парчета на едно и също място. Местните се подхилваха под мустак и с наслада наблюдаваха истериите на мъжете, които се бяха събрали наоколо и един през друг сочеха и снимаха кое от кое по-красивите момичета.

Подсвиркванията и подмятанията очевидно не ги притесняваха. До една егоистични кучки, те бяха твърде заети да се грижат във всеки един миг да изглеждат ослепително. Докато част от тях се печеше на слънце, друга масажираше плажно масло върху стегнатите си тела, трета се гримираше и решеше, други разговаряха на по питие, а и имаше няколко по-смели, които се плискаха в плитчините с морска вода, смееха се и се въртяха безгрижно, все едно целият им живот беше пред тях. Интересното започваше, когато тръгнеха да дирят разни водорасли из банските си, да бъркат в чуждите и да пъшкат между другото.

Банските бяха единственото, по което се различаваха. С толкова много гореща плът, която да пълни окото и конкуренция от всички страни, те разчитаха на изрязаните тесни парцалки, увити около идеалните им форми.

Причината за подигравателния присмех на местните се криеше във факта, че само те знаеха за съществуването на единствения лъв в този прайд, подобен на оргия. От десетките снажни и елегантни тела той все оставаше някак скрит, но всъщност беше опънал крака върху един шезлонг и вместо да точи лиги като загорелите мъже отсреща, той беше потънал в мисли за… мъж.

От няколко месеца правеше предимно това, ала тия му размисли бяха лишени от интимност. Той просто беше обсебен и колкото повече го съзнаваше, толкова по-зле се чувстваше.

Името на тази жалка форма на живот, свита на кълбо в единия край на шезлонга, беше Теодор Райнов. В Созопол беше известен с прякора Синчето. Той бе син на местния покаял се мафиот, наследник на хотелската му верига, но причината за налегналото го самовглъбение далеч не се криеше във факта, че стария го опандизиха през януари и сега боядисваше катерушки в някое междублоково пространство нейде из столицата. Не. Кошмарът на Синчето беше най-верният и лоялен служител на баща му, който съвсем наскоро така необратимо му обърка живота, че понякога се събуждаше с крясъци, а напоследък дори не можеше да заспи.

За убийство нямаше как да помисли, не защото го мъчеше съвестта, а по други, доста по-деликатни причини. И след като се отказа от най-лесния способ да отстрани този човек от пътя си, се очакваше пред Синчето да завалят други възможности. Те пак си валяха, просто всички граничеха с абсурда. Все едно опитваше да нарисува шедьовър, а под четката му излизаха детски драскулки. Каквото и да опиташе, завършваше с провал, като че съдбата му вече беше решена и той трябваше да изживее всеки болезнен миг от нея. Дори когато се опитваше да се наслади на обилното количество силикон, джвакащо около него, той не можеше да почувства нито радост, нито тъга, нито вкусове или цветове, а усещаше една безкрайна тъпота, каквато можеше да споходи тийнейджър в емо период.

– Шефе? Шефе, да извикам ли медика? – чу се писклив глас, когато нечия ръка се уви около бицепса му и опита да го изтегли насила от меланхолията му. Веднъж Синчето получи слънчев удар заради твърде дългото премисляне. В бонус изгоря и две седмици лежа в болница с все същата мисъл в главата.

– Защо косата ти е в лицето ми? – без да се извръща, простена той, и в същия момент четири ръце сграбчиха нахалницата за раменете и я издърпаха настрана. Новите момичета в прайда му все се опитваха да се докоснат по някакъв начин или да изпъкнат с майчинска загриженост. Свирки нямаше от четири месеца и всички чувстваха, че са останали на сухо, след като единственият им коз в тази полигамна връзка дразнеше Синчето почти толкова, колкото споменаването на омразния адвокат.

– Скъпи, добре ли си?

Синчето се смръщи на надвисналата сянка, но пак отвори едното си око.

– Леляна?

Лиляна, както всъщност се казваше едрогърдата прелест, беше една от най-старите му любовници и на практика – негова секретарка. Тя най-лесно от всички момичета успя да се напасне към странния му навик и дори да го превърне в своя работа. Планът с отстраняването на адвоката от юли месец насам беше изцяло посветен на откриването на идеалната комбинация от симетрична компаньонка и качествен наркотик. Новото попълнение в харема на Синчето идваше чак от Дания. Момичето имаше невероятно тънка и стегната талия. Докторите я бяха предупредили, че няма да може да има деца и тя се беше заела да извлече всичко възможно от живота. Красотата ѝ беше рядка и натрапчива. Веднага събра погледите на конкуренцията. Наоколо се понесе неодобрителен шепот, пълен с жлъч и завист.

– Защо се усмихва, сякаш е на Ксанакс? – сънено продума Синчето и кисело обходи последната си придобивка.

– Чужденка е. Те са по-мили и щастливи. Сметнах, че ако дадем на адвоката една, той ще остане трогнат от неспособността ѝ да се справи с живота тук. Какво мислиш, шефе? Ти би ли я оправил?

– След две дози бих оправил и Петър, а той е по-грозен от сбръчкания задник на баба ми.

При това сравнение, една от мутрите, пазещи харема на Синчето в периферията, наведе виновно глава и всички разбраха, че ставаше дума именно за него.

Синчето пак завъртя главата си към датчанката и наново я измери.

– И с какво тази се различава от всички останали преди нея?

– Тази прилича на жена му – гордо отвърна Лиляна и намести очилата си, макар да бяха само празни рамки.

– Жена му? – повтори подигравателно созополският плейбой и облиза устни. – Нима забрави за онова недоразумение от януари? Беше я домъкнала от някакво село в Камбожда.

– Израел.

– Все едно! Беше истинска двойничка на жена му. Дори ѝ добавихме бенки по лицето, устроихме цял театър на гробищата. Знаеш ли колко струват вишневи цветчета, сипещи се от небето в края на януари? Аз знам, защото платих с фактура за всяко едно от тях. Имаше и снимачен екип с ей такъв огромен вентилатор да ги пръска наоколо. Даже да не споменавам за немската машина за сняг, на която два пъти ѝ се развали двигателя! И какво стана? Какво, те питам!

– Той я подмина – тихичко изчурулика секретарката.

– Той… я подмина! – повтори Синчето, запъвайки се при повторението на спомена. – Подмина я като пътен знак. Дори не я погледна. Но отчаях ли се аз? Отчаях ли се?

– Така ли е?

– Може би… Малко… Но веднага след това устроихме второ рандеву. В дъжда.

– Машината за дъжд?

– А! Спомняш си вече! И какво стана?

– Той я подмина.

– Той ПАК я подмина! Но захвърлих ли всичко?

– Да. Счупихте машината.

– Мразя дъжда… Мисълта ми беше друга. След този ден пробвахме с теб трети и последен път. Накарахме я да се сблъска в него, да го сграбчи, да го накара да я погледне.

– Той го направи. Дори ѝ се извини.

– Но не изпадна във възторг, не се замисли, не се смути, дори не се обърна назад! Вече започвам да смятам, че е забравил как изглеждаше истинската му жена.

– Или пък знае за плановете ти – необмислено вметна Лиляна.

– Дори не го казвай на глас – изръмжа Теодор, а тя прехапа устни. – Върни момичето, откъдето го взе!

– Както с останалите, така и тази ще ни струва повече на връщане, отколкото да я оставим.

– Тогава ѝ дай питие и я прати да си играе в пясъка. Нерви нямам вече! Изминаха шест месеца, а ти правиш все едно и също.

– От шест месеца чакаме да ти дойде музата, но нищо не ти пречи да се позабавляваш малко.

– Леляна, ще се забавлявам, когато негодникът се сгърчи в някоя канавка, останал без бъбреци и черен дроб. И като заговорихме за вътрешности… Колко ми струва последната идея?

– Точно сега ли искаш да обсъдим това? – Лиляна се намръщи, но отвори графика на таблета си и му го подаде. Той плъзна страницата от крайната сума, увеличи я нервно, а после се върна нагоре и започна бавно да чете отделните графи, с което възмущението му нарастваше с всяка изминала секунда.

– Какво… Какво е това? Какви са тези цифри? Това, това колко нули са? Защо е толкова скъпо?

– Казах ти, че ще е по-евтино да запалиш свещ в църквата, отколкото да пращаш козле на три хиляди километра от тук за съмнителен езически ритуал.

– Ти сама каза, че не мога да поискам от някой светия да порази оня адвокат! Ти намери шамана, ти говори с него по Скайп и ти организира всичко, ти оправи нещата!

– Ритуалът е вече извършен. Не може да ни върне парите. А и повечето разходи отидоха за пътя и хотела.

– Пътят и хотелът? – Синчето се върна на графика и лицето му съвсем се изкриви. – Защо козлето се е возило първа класа?

– Не можахме да го вкараме в багажното, защото отказахте да му дадете придружител и когато го направихме пътник, от компанията ни дадоха служебен.

– Двеста евро за бара? Тая коза да не ми е роднина?

– Дàли са му алкохол за успокоение на нервите. Полетът е бил четири часа.

– Пет звезден хотел за две нощувки? Порно канал? Сигурна ли си, че „козле“ не е кодово име? Изглежда като част от програмата за защита на свидетели.

– Предполагам, че придружителят е имал нужди.

– Аз имам нужди! От летището е трябвало да вземат козлето, не да му показват града!

– Селският шаман заминал за планината. Имал спешна работа и го чакали два дни да се върне.

– Щеше да ни излезе по-евтино да му пратим пари да купи козела от селото си! – почти изруга Синчето, подмятайки таблета към Лиляна.

– Условието за ритуала беше да си гледал козлето две седмици и да го храниш от собствената си чиния, за да се сбъдне желанието ти.

– Пропусна да споменеш, че и го израждах. Но си дойдохме на думата… И кога ще ми се изпълни желанието, а? Кога?

– От три до шест месеца – прехапа устни отново тя.

– От три до… Аз ще съм този, който ще умре до тогава! – Синчето се тръшна със страшна сила обратно на шезлонга и обърна отчаяно глава настрана. Момичетата наоколо го наблюдаваха съчувствено и очакваха най-малкия му жест, за да му се покачат, но той лежеше неподвижен, обладан от познатата им меланхолия. След малко дойде на себе си и погледна Лиляна с празни, но тъжни очи. – Дали все пак да не запалим поне една свещ?

– Ще е разумно ли да го правиш, след като призовахме древно божество с вътрешностите на козле, за да убиеш човек?

– Колко свещи ще ни трябват за това?

– Да се обадя ли на попа?

– Остави. Искам поне подобаващо да ме опее, когато ми дойде времето.

Лиляна мислеше да му покаже две нови предложения, които имаше, но вместо това изключи таблета си и го скри зад гърба си. Искаше да извика доктор или поне терапевт, ала само щеше да го ядоса. Тя реши този път да го изчака. Усещаше, че днес беше по-разговорлив от обикновено и се оказа права, защото не мина и минута, когато той пак се извърна със светнали очи.

– То се е видяло, че и този план върви към провал. Поне да съберем средства за следващия. Искам да разкарам онова нагло копеле преди татко да излезе от затвора – той опита да надзърне зад нея. – Тук ли са момчетата?

Лиляна се извърна и кимна безмълвно.

Откъм северната част на плажа, където скалите се сливаха с отвесния бряг, чакаха в колона един зад друг събирачите на дългове. Още от незапомнени времена семейство Райнови се занимаваше с кредити със супер високи лихви. Те изкарваха значителна част от доходите си по този начин, но след като хотелската верига падна в ръчичките на бащата на Теодор, той остави лихвите на неговите грижи. За Синчето това бяха джобни. Мразеше да се занимава със сметки и да прави проверки, ала като започна да мъдри плановете си за адвоката, това занимание му се стори доста полезно.

Така той нае десетина събирачи на дългове, които да го представляват и за по-голям респект, понякога им отпускаше някой от гардовете си. Отделно от това ги привикваше около обяд да му се отчетат. Понякога беше в настроение, друг път забравяше за тях и Лиляна ги освобождаваше с жест.

Препотени, изнервени и задъхани, „момчетата“, които до един приличаха на касапи с белези по лицата и дебели вратове, се бяха наредили в редица по празните шезлонги и нетърпеливо чакаха знакът на Лиляна. Тя ги подкани и първият се спусна към Синчето, разбутвайки момичетата с лакти. Докато се проправяше път, той мушна през знойните им тела дебела тетрадка и я подаде на шефа си, бършейки челото си.

– Мда… Пак закъсняваш за тримесечното. От този вземи двойно. Искам да го сплашиш малко, нали? Добре. Отчети се довечера на Леляна. Следващият!

Ще, не ще, следващият в редицата беше Георги – дребна риба като всички останали, но това, което сега го различаваше от тях, бяха двете му насинени очи и цепната устна, които неуспешно опитваше да прикрие със своята тетрадка. Да бъдат поступвани, за събирачите на дългове беше ежедневие, ала от миналата година насам се случваха моменти, в които ставаше почти неразпознаваем. Този факт не убягна на Синчето и той първо го погледна, преди да вземе отчета му.

– Какво стана с този път? – подкани го весело, а Георги не посмя да го погледне в очите. Синчето зачака отговор, но като не го получи, подкачи го втори път. – Нали ти казах да вземеш Ачо с тебе?

– Взех го.

– И къде е той, че да ми разкаже остатъка от историята?

– Пътува за Военна болница в една линейка.

– Нима? – Синчето изведнъж изпита тъга, но не за мутрата си. Не се беше прибрал у дома от твърде дълго, ала знаеше, че мисълта за адвоката щеше да го последва дори сам.

– И кой ще плати за това?

– Вашите длъжници, предполагам – смотолеви Георги.

– Попитах кой го е подредил така, че трябва да давам пари за него? Да не би след това да поиска и отпуска?

– Нещата могат да завършат с надгробна плоча.

– Давай! Кажи името му! Или се страхуваш?

– Проблемът, шефе, е, че виновник няма. Той падна от втория етаж върху паважа. Отиде до прозореца да провери дали ченгетата са долу, докато аз се разправях с Иван Прасето, но явно се беше засилил прекалено, защото в следващия момент се катурна сам.

– Сам… – Синчето се замисли, премрежвайки поглед през дългите си ресници, а после, като че нищо не се беше случило, той отвори тетрадката на Георги и разлисти последните му бележки. В миг събирачът на дългове изтръпна, пребледня, очите му кръвясаха и той започна да се поти. От последната година това се случваше на всяка проверка и причината се криеше в един дълг, който опитваше да прикрие, макар че не биваше. Той умело беше слепил страниците, така че да запази номерацията, но просто не знаеше кога пръстите на шефа му щяха да напипат измамата.

И ето, че този ден действително настъпи.

– Какво е това? – посочи Синчето сдвоените листи.

– Кое?

– Това!

– Нищо не виждам.

– Погледни пак, копеле! – бесен, Теодор сграбчи едното ухо на Георги и го дръпна рязко надолу. Онзи залитна и разпери ръце, докато гардовете на Синчето ги заобиколиха и застанаха около тях, подобно на параван да прикрият последвалата сцена.

– Гледам, шефе!

– Защо си залепил страниците, бе!?

– Аз… за ваша лична безопасност, шефе.

– Каква ти безопасност, копеле? Надрусан ли си? Казвай! Умаля ми ръката!… Ти, дръж го!

Синчето разтръска дланта си във въздуха, изнежена от силното слънце, и остави ухото в ръцете на Илчо от Веселие, който беше наел преди седмица. Онзи грамадан стисна месестият израстък на Георги като с клещи така, че последният изврещя и събра погледите по плажа.

– Кажи ми какво пише, преди да отлепя страниците – нареди му Синчето.

– Защо? По-малко ли ще ме биете? – предизвика го Георги, който беше виждал много по-лоши неща от вкиснатото настроение на шефа си. Точно те се криеха между страниците.

– На интересен ли ми се правиш? По-ниско!

Илчо то Веселие дръпна ухото на Георги още по-надолу и го накара да разпери ръце като птица в полет.

– Ама че наглост – мънкаше си Теодор, докато опитваше непохватно да отлепи страниците. Едно от момичетата зад гърба му, виждайки затруднението му, прокара френския си маникюр с точността на професионалист, след което му се усмихна сладникаво. Същият трик ползваше да разделя мръсните банкноти, които мъжете по баровете нарочно ѝ слагаха в бикините. – Да видим сега какви си ги надробил, копеле… Триста бона, майка ти стара! Имаш длъжник с 300 щуки и е още жив?… Жив ли е? Само не ми казвай, че е умрял! Ти на кого си давал пари, бе, свиня нещастна!? С депутати ли се занимаваш вече? Не, не, не. Това е твърде над нивото ти. Прибързано те надцених. Дай да помислим… какво е онова, заради което мъжът си губи ума и оная работа? А, да, сетих се! Ти сети ли се? – той погледна към мутрата, но той изстреля отговора в зиналата му уста. – Жена! Шибана, мръсна, малка курва, наречена „жена“. А! Прав ли съм? Прав съм! Кажи ми, кучката има ли едри цици? Такива ли са? Или такива? – Синчето се пресегна към два чифта стегнати гърди, които се мотаеха покрай главата му и небрежно го докосваха. – Задникът ѝ закръглен ли беше? – той се пресегна към едно момиче, което в този момент си търсеше слънчевите очила по пясъка и я плясна с все сила по дупето, при което задните ѝ части извибрираха на вълни, тя падна на колене и започна да се смее, задето беше получила най-голямо внимание. Синчето обаче не можеше да се успокои. – Дано да се чука като богиня, защото следващото чукане е за моя сметка и, вярвай ми, то ще ти е последно. Нали знаеш, че имам гард от Перник и винаги носи по един винкел? Той казва, че тия истории ги има само във вицовете, но аз обичам да се смея. Ти обичаш ли да се смееш, а? Да се посмеем заедно, задето си ми присвил 300 бона, копеле! Трябва да ти дам награда за това! Аз тук треперя денонощно, а ти се осмеляваш да се възползваш от това. Хайде! Няма да те бия! Кажи – беше заради жена, нали?

– Да, шефе – Георги сведе глава, ала не защото изпитваше вина.

– Така. Добре… И за какво ѝ бяха на тая кучка толкова пари? Ако има цици и задник, какво друго ще оправя?

– То… то не започна с 300 бона, шефе, а с 30. За операция, да, но не пластична. Баща ѝ умираше и тя взе заем от мен, макар че той не искаше.

– Преди колко време е било, че лихвата да скочи така?

– Преди година, но тези пари нямат нищо общо с лихвата.

– Значи, не стига, че не е платила, ами ти си продължил да ѝ даваш!? – Синчето сам се пресегна и дръпна и другото му ухо, ала Георги прехапа устни, отказвайки да извика.

– Ни-ни-нищо не съм ѝ давал, шефе. Ни-нито стотинка от този ден. Останалите 270 хиляди са части от дългове на други твои длъжници, които аз умишлено приспаднах и сложих към нейния.

– Нещо не разбирам. Какво общо има тя с тях?

– Всички под линията са били нейни шефове. Тя опита да изплати дълга си като се хващаше на работа по разни магазини и кафенета, ала, Бог ми е свидетел, каквото и да докоснеше, превръщаше го в катастрофа.

– Пироманка?

– Карък.

– Моля? – Синчето не си падаше суеверен и почна да му се струва, че Георги сериозно го баламосва.

– Карък е човек с лош късмет.

– Знам какво е това! Това, което не знам, е защо приписваш дълг за 300 хиляди на нечий късмет?

– Шефе… – Георги тихичко се разкиска, но тъжно, почти плачевно. – Говорим за човек, на когото не се случват лоши неща, а който ги предизвиква. Може би сте чували за нея. Местните я наричат „богиня на хаоса“, а един гид от Поморие дори е измисли легенда за това как се е оказала в човешко тяло, за да ни отмъсти и да ни докара до лудост.

Синчето също прихна да се смее, пресегна се отново, но този път потупа Георги по рамото и махна на Илчо от Веселие да остави ухото ми намира.

– Съзнаваш ли какви глупости избълва току-що?

– Питайте, когото искате! – възмути се Георги и стрелна с очи Лиляна, на която историята ѝ се стори страшно позната. Тя на мига завъртя главата си в двете посоки, отказвайки да участва в този разговор.

– Истината, Жоре, е , че никак не ме вълнува коя е и какво е направила – започна Синчето бавно, все едно говореше на умствено изостанал. – Аз си искам парите и ти, драги, ще ми ги дадеш. По един или друг начин.

– Но…

– Няма „но“ – Синчето вдигна пръст и го долепи до навлажнените устни на Георги без следа от погнуса. – Ще ми ги донесеш.

– Преди това да се случи, шефе, по-вероятно е да полудея – примирено рече Георги и духът му съвсем спадна.

– Нима казваш, че съм толкова лош?

– Предпочитам да ме убиете още тук, отколкото пак да си имам работа с кекава, тромава, устата и луда жена! Не ми го причинявай, шефе! Готов съм на всичко, дори да ида в ада, само не и при нея! Моля те! Моля те! Имай милост!

Цивренето на събирача на дългове потресе Синчето, свикнал да вижда нагли физиономии, безскрупулни бизнесмени и пропаднали наркомани. Като не можеше да намери място за Георги в нито една от тези групи, той започна да изпитва някакво дълбоко отвращение и готовност да изпълни всяка негова молба, само и само да си избърше сълзите.

– Това някакъв нов метод да ме баламосаш ли е? – започна отдалеч Синчето, ала видя, че Георги беше непоклатим.

– Съвсем не, шефе.

– Два пъти по-възрастен си от мен, а имаш топките да ме наричаш свой „шеф“. Това го признавам. Но да се боиш от жена?…

– Не можеш ли да ми повярваш поне този път, шефе? Останах без сили. Жена ми ме напусна, кучето ми ме напусна.

– Нали се беше оженил втори път?

– И тя ме изостави. Всичките ми приятели ме избягват само защото знаят, че тя е в списъка ми с длъжници. Страх ги е да не ги застигне лош късмет по косвен път, навярно.

Синчето се подсмихна, след което блажено се облегна на шезлонга си, чувствайки колко далечни и неважни бяха проблемите на другите хора. Легнал така, внезапна мисъл го жегна и той отвори стреснато очи, като че отговорът на всичките му въпроси беше стоял точно пред него, а той беше гледал в другата посока, теглен от идиотските си предразсъдъци.

– Казваш… замалко не си полудял?

Георги беше така разстроен и огорчен, че успя само да кимне с глава.

– Колко души още е довела до това състояние?

– Кой знае… Всеки ми се е оплаквал от нея. Щетите, които е причинила, струват стотици пъти повече от тези 300 бона. Никой не се е заел да изчисли с точност, но предполагам… от нея е страдал целия град. Чудно как дори не сте чувал за нея. Мога още сега да ви намеря поне двама, които да потвърдят думите ми.

Георги се завъртя на пети и започна да търси познати физиономии по плажа, ала Синчето махна с ръка.

– Не искам повече да слушам. Доведи ми богинята на хаоса.

 

3.

 

Идеално. Всичко се подреждаше просто идеално. Ако репутацията на онази бясна кучка беше поне наполовина вярна, то Синчето щеше до седмица да се е отървал от ходещия си кошмар. Дори нямаше да го свържат с него. Слуховете за нея звучаха умопомрачително – като градска легенда или черна магия, или друга дивотия, която да отвлича умовете на хората от твърде скучното им съществуване, а адвокатът, бедничкият любимец на баща му, щеше да е поредната нейна жертва.

Синчето беше готов да ѝ даде още 300 хиляди само заради тази възможност.

За съжаление, Георги не споделяше ентусиазма му.

– Хайде! Извикай я! – подкани го добродушно Синчето, без да забелязва шокираното му лице.

– Не!

– Моля?

Оживлението на Синчето беше предизвикало тих шепот между момичетата, който секна в момента, в който Георги отказа да изпълни заповедта на шефа си. Всички мислеха, че боят е отложен, ала ето че втори рунд започна да тече.

– Отказваш ми? Ти си по-голям идиот, отколкото те смятах.

– Отказвам ти, защото те уважавам твърде много, за да ти причиня нещо, което не бих пожелал и на най-големия си враг. Ще ви защитя, шефе! – гордо рече Георги и потупа с юмрук гърдите си да демонстрира, че не се бои от реакцията му.

– Трогваш ме по един особено педерастки начин, но аз ще поема риска, защото не вярвам в лошия късмет и когато я нарекох „богиня“, просто се ебавах. Даже децата знаят, че нещата съществуват само когато вярваме в тях.

– Аз не ви моля да вярвате в нея, шефе. Тя така или иначе си съществува. Искам да ви предупредя в никакъв случай и при никакви обстоятелства да не сключвате сделки с нея.

– Сега ще кажеш, че е дяволът, нали? – Синчето се разсмя и подкани момичетата да му акомпанират, с което те се справиха чудесно.

– Шефе, опасявам се, че не осъзнаваш сериозността на ситуацията.

С тези думи Георги свали мръсния си потник и влажната му вала косми изплаши момичетата. Щръкналите му зърна пък изплашиха Синчето и той прикри устата си отвратен. Георги обаче не обърна внимание нито на него, нито на ударите в гърба му и възмутените намеци на Лиляна да се облече, а вместо това започна да показва разни стари рани по корема и раменете си.

– Вижте тук! Това е от първата ми вечеря с нея в един китайски ресторант. Месото се подпали и шпатулата на готвача отскочи към мен. А това тук са следи от седем шева, когато една витрина се стовари отгоре ми и ме затисна. А това тук…

– О, престани! – извика Синчето, усещайки как от вътрешностите му се надига горчив сок.

– Това тук ми е от една малка акула.

– Вече няма малки акули.

– Шефе, и динозавър ще се върне към живота, ако тя е наблизо. Моля ви, моля! Не се замесвайте с нея, колкото и да сте отчаян. Чувал съм,… че някои от жертвите ѝ са мъртви. Няма доказателства, разбира се, но… Не искам да ви се случи нещо лошо.

– Георги? – помаха Синчето и привлече вниманието му към себе си. – Георги, виждаш ли ме? Чети по устните – вдигни шибания телефон и се обади на кучката да дойде при мен.

– Не ви разубедих ни най-малко, нали?

– Пази си хеттрика за длъжниците ми. Хайде, хайде!

Георги имаше още много какво да му каже – все тъжни истории, които беше кътал като мръсни гащи под кревата си и искаше да ги изкара от там час по-скоро. Потокът на мисълта му обаче беше грубо секнат, при което той не можа да дойде на себе си или да забележи, че още е гол до кръста до момента, в който Синчето не го задърпа за болното ухо. Събирачът на дългове най-сетне се примири с обстоятелствата и се обади на Ева, която в този момент жулеше кръвта от еленските рога и проклинаше препарата за стъкла – единственият останал препарат в къщата изобщо. Разчистването на труповете я бе лишило от два литра белина и три опаковки веро. Останал ѝ беше само омекотител, но го пазеше за финалното чистене. Още се натъкваше на някое парче стъкло от счупения телевизор и умът ѝ не побираше откъде можеше да намери друг.

Тогава получи обаждането от Георги.

– Какво пак? Обяд е. В почивка съм – тросна се Ева, защото той ѝ се обаждаше единствено, когато искаше да му помогне с някой длъжник. Повечето бяха запознати с репутацията ѝ и клякаха още щом я видеха. От там ѝ излезе прякора „Плашилото“. Ева трудно преглътна и това унижение, но поне Георги ѝ обеща да сваля по стотачка от дълга ѝ за всеки успех. Така през деня тя беше пазач и чистачка, а през нощта обикаляше нощните заведения да изкарва акъла на алкохолизирани и наркоманизирани редки екземпляри. От май още всички дискотеки я познаваха и я пускаха без куверт. Дори ѝ даваха да пие каквото си пожелае.

– Ела на плажа – промълви с пресипнал и примирен глас Георги, поглеждайки Синчето крадешком.

– Мамка ти, Жорка! Да гониш хората по плажа, не те ли е срам? Остави ги да си изкарат почивката, пък и да удряш изгоряла кожа боли повече.

– Не ти се обаждам за това. Просто ела на плажа. Един човек те търси – зашепна още по-ниско онзи.

– Човек ли? Сигурен ли си?… Така или иначе не мога да излизам през деня в града, камо ли на плажа. Ще обявят код червено и вероятно някой делфин ще се озове неволно на сушата.

– Ела, ти казвам! – кресна Георги и побърза да затвори, тъй като суеверността му се беше разраснала до такава степен, че вярваше, че лошият късмет можеше да се предава като вирусите – от човек на човек, по въздуха и дори през сигнала на сателита.

Краткият разговор направи Георги още по-нервен и докачлив. Той седна настрана, недалеч от шезлонга на Синчето, тъкмо в краката на момичетата, без да забелязва загорелите и изпотени форми, които се разминаваха под носа му. Шефът му му хвърляше погледи от време на време, подсмихвайки се на наивният му боязън. Това дори го развесели и той започна да си подсвирва нещо под мустак. Измина близо час преди да осъзнае, че беше мислил единствено за новата си гостенка, а страхът, който изпитваше Георги към нея, постепенно беше обхванал и неговото тяло. Усещаше сърцето си омекнало, като след силен спазъм, а ръцете си – неподвижни и отпуснати. Мозъкът му отчаяно се бореше с неизвестността и пълнеше кръвоносната му система с естествени успокоителни. Докато се усети, на созополския плейбой му беше вече прималяло и той поръча на Лилняа плато със сирена да го засити.

Макар умът му все още да отхвърляше идеята, че си имаше работа с божество, в него все пак се появиха определени очаквания. Той вече не искаше да види обикновена жена с очернено минало или нещастница с разместена челюст и криви зъби с прякора „Плашилото“. Той тайно очакваше да бъде омагьосан, а после и докаран до лудост. Искаше да изпита онова, което сам готвеше за адвоката, и от мисълта трепереше от радост и разтриваше блажено наежения си врат.

И ето, че след само още няколко мига над плажа се спуснаха връзчерни облаци и наоколо настана тежък задух. Маранаята, тлееща от нагорещения пясък, се издигаше и удряше в нископрелитащите маси, събираше се и се връщаше обратно долу, задушавайки плажуващите. Морето оттатък закипя, подклаждано от невидими огньове. Водата забълбука, вълните почти спряха и във вътрешността му водите започнаха да се мятат като перките на риби, уловени преди изгрев.

Поразен от внезапната смяна на времето, Синчето скочи от шезлонга и мина през харема си. Момичетата наблюдаваха зрелището, прикрили зиналите си усти и въртейки любопитно очи да не изпуснат случайно развръзката. Синчето излезе напред, следван на метри от гардовете си, нагази с полираните си нокти в мокрия пясък, а морската вода погъделичка върховете на пръстите му. Той се взря отвъд залива, в самото сърце на морето и инстинктивно разпери ръце да обгърне тази стихия, когато неочаквано светкавица се стрелна от един облак и потъна в дълбоките води за секунди. Появата ѝ отприщи гърлен смях и екстаз от гърдите на Синчето. Маниакална искра заигра в мътносините му очи и той се почувства господар на вселената. Все пак… в задния ди джоб държеше цяла богиня.

Следващото, което очакваше, беше потоп, предшестван от рояк скакалци. Копнееше да види опустошителна мощ, апокалипсис. Но… чу само крясъци на възмущение. Той се опита да ги игнорира. Момичетата му постоянно се препираха за щяло и нещяло, а в най-лошия случай той си патеше от това, така че пробва да не им обръща внимание и се съсредоточи в мястото, където бе видял да пада светкавицата.

Шумът обаче не преставаше. Набираше сила и гъделичкаше търпението му, така че той отпусна ръце и се извърна назад да провери какво толкова се случваше. В началото не можа да фокусира натрапника добре. Момичетата викаха и се размахваха от единия до другия край, но все пак забеляза клекналата до шезлонга блондинка, която ядеше от шепата си коктейлни плодове. Беше ги откраднала от питиетата на момичетата и необезпокоявано хрупаше, вгледана в изхвърлен фас. Георги се беше отдалечил на почтително разстояние и се въртеше около един от гардовете, очаквайки нещо да му връхлети.

Синчето въздъхна и я погледна втори път. Сега русите ѝ къдрици бяха в платото му със сирене, което тя необезпокоявано си присвои, въпреки упорството на Лиляна да го издърпа от ръцете ѝ. Ева за кратко вдигна поглед и смарагдените очи блеснаха срещу слънцето. Кожата ѝ беше гладка и сияйна, с лек бронзов загар, веждите ѝ бяха извити като гайтани. Имаше сочни и плътни устни и овални бели зъби. С тази челюст можеше да бъде модел или поне муза на някое дете на изкуство, ала въпреки правилните ѝ форми, Синчето не я намери за красива.

Ева изпита същото разочарование, щом съзря Синчето на дневна светлина. Досега го беше мяркала по баровете, на дискретната светлина от сепаретата или в неоновия отблясък на прожекторите. С тия бански, които едва се придържаха за плоския му задник, той изглеждаше два пъти по-нисък и набит, отколкото в розовите си ризи и тесни панталони. Единствено лицето му издаваше че е второ поколение мутра. Бръснатата му глава само подчертаваше това.

Преценяващият поглед на Синчето се плъзна по бюста и по талията на Ева, но тя беше прикрита под широка карирана риза. Изпод навитите ръкави се подаваха две снежнобели ръце, които ловко и чевръсто загребваха сиренца. Момичетата около нея я коментираха и сочеха, ала първичният ѝ инстинкт да оцелее я правеше глуха и сляпа.

Синчето се приближи, вирнал брадичка с намерението да я сплаши, ала Ева не трепна. Само очите ѝ се изместиха и продължиха да го наблюдават с котешко нахалство. Очевидно това момиче се чувстваше добре навсякъде, помисли си той и реши да я накара да се задави.

– Значи ти си богинята на хаоса.

Ева се засмя и едва успя да преглътне сиренето. Разни парчета хвръкнаха наоколо, ръката ѝ пусна платото и тя сграбчи коктейла на близкостоящото момиче. Онази започна да се противи и да дърпа чашата си, след като и без друго ѝ беше обрала вишните от клечката, но Ева гневно я сръчка в хълбока, онази се сви и пусна чашата. Ева погълна коктейла на един дъх, очите ѝ почервеняха и тя посегна към друго момиче. Онази едва отлепи очи от нея и сама ѝ подаде чашата си. Този път Ева успя да стигне само до средата на коктейла, след което отново започна да замезва със сирене, този път по-бавно, наслаждавайки се на вкуса му.

– Не бива да вярвате на хора, които използват „хаос“ и „богиня“ в едно изречение – рече тя след малко и посочи към Георги, който се преструваше, че няма нищо общо със случващото се.

– Вкусно ли е? – Теодор не можа да пренебрегне тази гледка и помисли, че така отново ще я провокира.

– И пясък щях да гълтам, ако имаше някаква хранителна стойност.

– С това ли се прехранват богините?

– Господи! – ядоса се Ева и хвърли чинията в краката си. Очите ѝ святкаха, въпреки че ясно виждаше самодоволството на Синчето. – Да ми се подигравате ли се опитвате? Затова ли ме извикахте?

– Значи наистина си ти.

– Да. Аз съм. Но всичко, което се говори за мен, е лъжа. И този там го знае – Ева почти не замери Георги с останалото в ръката си сирене, ала размисли. – Можете да проверите – досието ми е чисто. Всичко останало е плод на въображението на един синеморски навлек. Дойде преди време на позицията „учител по история“, но взе, че се възгордя, стана гид и измисли тази идиотщина, за да продава тениски с щампи на малоумните туристи. Това е истината. Просто поредната далавера с поредната жертва.

– Не се ласкай прибързано, котенце. Аз също не вярвам в божествения ти произход – Синчето се приближи още и клекна до нея, облягайки лакти на коленете си. Ръцете му се изпънаха към нея и пръстите му почти докоснаха голите ѝ крака. – Това, в което вярвам, са резултатите, а те показват, че присъствието ти предизвиква разни събития, най-често със злощастен завършек.

– Колко сте внимателен – презрително отбеляза Ева и клепачите ѝ се притвориха наполовина.

– Знаеш кой съм аз, нали? Знаеш на какво съм способен… Мога да опростя дълга ти към мен, ако свършиш една работа.

– Вече съм била на магистралата.

При споменаването на този факт, косата на Георги се изправи и той нервно започна да се почесва.

– Побъркала си някого от секс? В тефтера нищо не пишеше за това – припомни си Синчето, ала Ева гледаше в гърба на събирача на дългове и той усещаше взора ѝ с цялото си тяло.

– Бях там за двайсетина минути.

– По-малко – вметна глухо Георги.

– Стана катастрофа – хладно продължи Ева. – На магистралата…

– Трябва ли да го натякваш всеки път? – Георги едва се обърна в профил, а тя продължи.

– Верижна. 30 километра. Нормално. Беше петък.

– И пожар – вметна пак Георги.

– Беше „фъррр“ и после „пуф“ – ръцете на Ева нарисуваха експлозия в пространството.

– Не беше „пуф“, а „буф“ – ръцете на Георги също ѝ отговориха. – Някой бил скрил варели с нафта и те, и гората – „буф!“.

– Сега си спомням – съгласи се Синчето. – Това бяха варелите на братовчед ми. Той… разбра ли, че си била ти?

– Никога не съм аз – просъска Ева. – Нещата просто се случват. Аз не нося никаква вина. С мен или без мен, светът се върти. А фактът, че хората ме обвиняват за личното си нещастие, показва, че явно светът не се е въртял достатъчно дълго, за да се промени.

– Но можеш да подлудяваш хора, нали? – очите на Синчето светнаха с предишната фанатичност.

– Това е малко пресилено… Те просто търсят изкупителна жертва за всяко нещо.

– Не ми трябват заучените ти за пред полицията реплики. Просто ми кажи можеш ли да подлудяваш хората! Има един човек, с когото искам да те запозная.

– По-евтино ще ви излезе да му купите халюцигени.

– Ако направиш, каквото ти кажа, ще опростя дълга ти.

– Колко от дълга ми? – Ева скръсти ръце и се приготви да се изсмее на цифрата.

– Целият.

Внезапно съмнение полази по гърба на Ева. Синчето не я лъжеше, ала условията му започнаха да я притесняват. Тя едва успяваше да признае, че носи лош късмет на околните. Смяташе, че като го отрича, това проклятие щеше да се измори и само щеше да я напусне, но ето, че накрая се появи човек, който се нуждаеше именно от нея. Не… не от нея. От него. От невидимото зло, витаещо около нея.

За секунда Ева усети хладното му докосване по врата си и пресните спомени от снощи я накараха да се опомни.

– Вижте, г-н… Синче… – тя си пое дъх, а той опита да я прекъсне, но Ева показа непреклонност. – Дори тази история за мен да беше истина (не казвам, че е, просто предполагам), не смятате ли, че ще е по-добре да не си играете с неща, които бегло разбирате или никак? Цял живот се боря с последствията от тези… тези недоразумения, а сега искате от мен да ги предизвиквам умишлено? В момента, в който пристъпя входа на града, започват да ме замерят с тухли. Единственото време, в което мога да сляза до центъра е, след 12 и при това с маска. Знаете ли кой работи по това време? Магазинът за алкохол и аптеката. Може би нямате представа, но в нито единия, нито в другия продават хляб или каквото и да е, за да мога да преживявам с него. Но все пак съм тук, все пак съм жива. Страх ме е да срещна човек, дори да се размина с него, защото следващото, което чувам, е как нещо пада, друго се чупи и накрая всичко завършва с линейка и морфин. Дори не искам да помислям какво би се случило, ако се наложи да използвам това… нещо за лична изгода.

– Не твоя, а моя изгода – поправи я Синчето и пак се усмихна, усещайки гъдел в петите и гърлото. – Нима предпочиташ да изплащаш дълга си към мен цял живот? Макар че съм убеден, че до месец като нищо може да се удвои. Това е твоят шанс. Е,… какво ще кажеш? Имаме ли сделка?

 

juno

Advertisements

From → Uncategorized

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: